Solidarnost

Pristaništa nisu ništa drugo do predvorja pakla. Kapije, kroz koje stranci ulaze i donose sa sobom kugu. Da, prvo su je još u srednjem veku doneli u Evropu. U Rusiju ne, jer je u to vreme Rusija još uvek bila prava Rusija. Nije imala pristaništa, nije pružala svoje pipke po svim morima ovoga sveta, a umela je da čuva svoju svetu zemlju, ta divlja severna brda i reke. Kuga koju danas stranci donose nije ništa manje opasna. Potrošačko i iskvareno društvo, kosmopolitizam i raspad svih vrednosti. Čudan san, Vladimir se probrao i otvorio oči. Već je bilo svanulo, ali umesto blještave poplave sunčevih zraka na koju je navikao, kroz prozor je ugledao sivu i hladnu kišu. Za tri nedelje koje je proveo u banji na jugu Rusije već je potpuno zaboravio kako ume da izgleda kraj juna u Moskvi. Te tri nedelje na jugu za njega su značile povratak u život. U onaj život pre Anahitinog odlaska, pre Solidarnosti, pre raspada carstva. Provirio je kroz prozor trudeći se da pogledom dopre što dalje. Od uskog prolaza između kuća, sve do ribnjaka, i dalje, preko beskrajnog mora krovova do granice gde prestaje velegrad i počinje srce zemlje, Rusija koju nisu iskvarili. Ta misao mu je izazvala gorki osmeh, znao je da ta neiskvarena Rusija već odavno ne postoji, čak ni u Sibiru. I sam Bog zna da li će ikada uspeti da je vrate. On je već odavno prestao da se nada – u stvari, sve to je prestalo da ga zanima. Prihvatio je činjenicu da je samo deo ogromnog, crvenom zupčanika koji, kako je u jednom trenutku shvatio, nikad ne sme prestati da se okreće, jer bi tada svet izgubio ravnotežu, ispao iz svoje ose i propao u pakao. Da, zvuči paradoksalno, ali bez zla bi se svet survao u pakao, jer je svet bipolaran, sastavljen od muškaraca i žena, anđela i đavola, dobra i zla. Te reči svakako bude volju, i na svakog novajliju deluju inspirativno– ali ne i na Vladimira, on je izgubio nadu onog trenutka kada je shvatio da Solidarnost uopšte ne brine za sudbinu Rusije. U početku ih je sve opijala misao o bezgraničnoj, potpunoj slobodi, dok ih nije otreznilo saznanje da su sve vreme zapravo okruženi beskonačnom i bezdanom prazninom. Kad nema Boga, sve je dozvoljeno. Svuda unaokolo načičkane reklame koje otvoreno veličaju kurve i mafijaše, beskrajne debate i kuknjava o tome kako su svi slabi i nemoćni i kako je u Rusiji sve loše. Posedi vredni milijarde koji nestaju preko noći u džepovima komsomoljskih sekretarčića, koji za taj novac kupuju kurve po Rusiji, predsedničke kancelarije po okolnim zemljama, prestižne novine i fudbalske klubove na Zapadu. Nikome nije bilo jasno zašto glavni rukovodioci sve to posmatraju ćutke i skrštenih ruku. Haos, beznađe i unezverenost – ali se ipak, bez obzira na sve to, nadao. I Solidarnost je nekada vrila od nade. Svi su verovali da će se Rusija osvestiti i da će posle sedamdeset godina razvrata konačno izabrati svoj pravi put. Pogromi Kavkažana čija je jedina krivica bila to što su tamnoputi, istina, nisu mogli ništa da reše. Uostalom, i Anahit je bila tamne puti, zanosno tamne puti, po majci Jermenka. U mladosti se svojom egzotičnom lepotom ponosila, ali se kasnije skoro plašila da izađe na ulicu. Ni ubijanje civila u metrou po naređenju koje je diskretno, ali vrlo jasno stizalo od glavnih rukovodilaca takođe nije moglo ništa da reši, Vladimiru je u dubini duše to ubijanje bilo čak i odvratno, ali ipak sve te surovosti oni nisu činili iz obesti i bez smisla, već su to za njih bili krupni koraci ka velikom cilju. Zapravo, nasilja tu mnogo nije ni bilo. Solidarnost je nastala kao edukaciona organizacija, društvo za očuvanje i poštovanje tradicija.

Za Solidarnost je saznao veoma davno, u Petrogradu. Atamana je upravo tamo upoznao, a i Sergeja. Još malo će tome dvadeset godina, shvatio je iznenadivši se. Anahit ga je tada nagovorila da idu na skup ruskog plemićkog društva. Nije morala dugo da ga ubeđuje, Vladimir je rado pristao. Prevremeno su ga poslali u penziju i nedostajala su mu deca, škola, društvo. Uvek je voleo da predaje, i baš sad, kada bi deci konačno mogao slobodno i otvoreno da priča o pravoj prošlosti, morao je da napusti službu, i bilo mu je mrsko da sedi kod kuće. U Vladimirovoj porodici je nekada davno živeo jedan siromašni zemljoposednik. Verovatno se rodio kao bogati nasledik pa svojom krivicom kasnije osiromašio. Moguće da je sav novac izgubio u kockarnicama po Nemačkoj i Monte Karlu. Bilo je to na početku devetnaestog veka, tako davno da čak ni u biografiji Vladimirovog oca nije zabeleženo ništa o rasipništvu ovog plemića, pa se ta istorija u njihovoj porodici usmeno prenosila. Ali nije to bio razlog Vladimirovog stupanja u plemićko društvo. Uslov za pristupanje društvu nije bila plemićka krv, već briga za društveno dobro. Mogao je biti član svako ko se iskreno zalagao za obnavljanje starih ruskih vrednosti. Istina, oni bez plemićke krvi su dobijali članstvo nižeg reda, ali to Vladimiru nimalo nije smetalo. Ionako se tog siromašnog zemljoposednika setio samo jednom, kada je kao hijerarhijski simbol u društvu umesto zlatne pločice dobio srebrnu. Anahit uopšte nije zanimala tradicija ruskih plemića. Vladimiru je bilo jasno da je samo htela da napravi izlet u Petrograd. Volela je da putuje po celom carstvu, a kada se ono raspalo stalno je insistirala da putuju u inostranstvo, u pravo inostranstvo, iako je to bilo skupo i teško izvodljivo. Htela je da vidi Pariz, Veneciju, London... Vladimir je uzalud ubeđivao da su za njih inostranstvo i Baltičke države i Kavkaz i srednja Azija, mada ni tamo nema razloga da idu, jer je taj svet za njih suviše stran i neshvatljiv. Anahit se na to samo smejala. A Petrograd, pitala je veselo kada je Vladimir i tamo odbio da putuje, pa Petrograd jeste Rusija, zar ne? Nije, ubeđivao je ozbiljnim tonom, ali uzalud, jednostavno je pričao u prazno. Anahit je kao i svi ostali uporno brbljala o palatama, belim noćima i Jermitažu. Nju uopšte nije bilo briga što taj grad, bilo da se zvao Lenjingrad, Petograd ili Sankt Petersburg, nikada nije trebalo da postoji. Jer je to grad propasti, bede i patnje, izgrađen na močvarama i ljudskim kostima. Ali je morao da prizna da se i njemu Petrograd ipak dopao. I on je podlegao čarima tog prokletog grada. Možda zato što je njegova žena u tom gradu prosto cvetala, i što je taj grad učinio da se oboje osećaju kao nekad, kad su bili mladi... Ipak je sam skup Vladimira doslovno razočarao, ali je morao priznati da je sam bio kriv za to, zbog svojih preteranih očekivanja. Razočaralo ga je prvo to što je većina govornika izlagala na francuskom. Mogao je, doduše, preko slušalica pratiti ruski prevod, ali on je želeo da čuje vatrene nastupe odlučnih ljudi spremnih da promene Rusiju, da se odvažno upuste u borbu za nacionalni preporod, počevši od srži zemlje, severnih šuma, koje im je sam Bog poverio - jer koji drugi narod može voleti te krajeve osim naroda od Boga izabranog – pa dalje, ka Sibiru, ili ka toplim južnim krajevima, gde ljudi žive životom isuviše lagodnim da bi marili za moral i istinu. Umesto vatrenih nastupa, Vladimir je slušao ravnodušni glas žene prevodioca, koja mnoge reči nije ni znala - revizora je, na primer, mešala sa savetnikom – ali njemu je to ionako bilo svejedno. Više mu je smetalo što je umesto reči punih kuraži i odlučnosti morao da sluša plačljive žalopojke o Evropi, o tim njenim, krajnje neosnovanim, takozvanim tekovinama, o evropskom obrazovanju i ujedinjavanju nacija, naroda, kultura, o liberalizmu i toleranciji, o svem tom otrovu, koji deluje tiho i neprimetno, iznutra, i koji je uništio Rusiju. Kasnije je, za ručkom – basnoslovno skupim, do dan danas ga je grizlo što je za jedan običan goveđi Stroganov, za koji je pritom morao sam da ode do pulta kao u nekakvom bifeu, dao skoro celi svoj mesečni prihod, mada su u cenu ulazila i sva ona brbljanja na skupu – upoznao Sergeja. U stvari se Anahit prva upustila u razgovor sa njim. Njoj uopšte nije palo teško što je trebalo šetkati do velikog stola, gde je svako sebi na tanjir trebalo da stavi šta želi. Prvo predjelo i salate – zapravo obično seckano sirovo povrće, pa žilavo meso ili opet neko jedva podgrejano povrće, pa kolači, i sve to bez kapi votke u celoj sali. Bilo je nekog gorkog vina koje su gosti sami dolivali. Anahit je bila u svom elementu, čavrljala okolo, smeškala se i stalno nekoga nešto zapitkivala, nju plemićka izlaganja nisu mnogo zanimala. Tako je započela razgovor i sa Sergejem: možete li mi dodati taj kupus, probajte malo ovog zeleniša, dođite da sednete za naš sto, hajdete, pozvala ga je. Izgledao je vrlo mlado, i bio je potpuno izgubljen u toj sali punoj nalickanih klovnova. „Osećam se kao da ovde ne pripadam“, rekao je Sergej čim je ostao sam sa Vladimirom za velikim okruglim stolom. Sto je bio postavljen za dvanaest osoba, ali u tom trenutku su za njim sedela samo njih dvojica. Anahit je sa osmehom odlepršala da donese bokal vode i da, naravno, usput sretne još koju izgubljenu dušu, koju bi obgrlila svojim zaštitničkim krilima, ili nekoga pod čija krila bi se ona možda privila... Verovatno je već tada osećala strah od Vladimira. Plašili su je njegova uznemirenost, njegovo traganje, njegova samoća. „I ja“, odgovorio je Vladimir preletevši pogledom salu punu vesele larme, sjaja kristalnih čaša na okruglim stolovima, blagih podsmeha i francuskih i engleskih rečenica koje su u vazduhu lebdele kao girlande. „Ovo više nije Rusija“, uzdahnuo je. U to vreme još uvek nije prezao da govori otvoreno - pogotovu kada Anahit nije bila tu – ali svoju misao ipak nije želeo dalje da razrađuje: „Mlad si“, odmah je sa izgubljenim mladićem prešao na ti, „koliko ti je godina?“ „Osamnaest“, odgovorio je Sergej. Bio je potpuno sam na svetu. Pravog oca nikada nije upoznao. Majka mu je bila lepa, ali su je svi ljubavnici napuštali jer je pila. O Sergeju nije mogla da se stara, pa ga je dala u dom za nezbrinutu decu u Volgogradu. Samo na neko vreme, tešila ga je na putu ka domu. U to vreme je živela sa jednim od „tata“. Za divno čudo, ispostavilo se da je zaista bilo „na neko vreme“, mada je to trajalo duže nego što je mali Sergej mogao i da zamisli. Majka se pre nekoliko godina zaista vratila po njega. Preselila se sa novim mužem u Moskvu i konačno je izgledalo kao da je pobedila votku i da je sposobna da počne novi život, ali je ubrzo posle toga iznenada umrla. Sve to je Vladimir saznao tek kasnije, od Anahit. Njoj se Sergej poverio, njemu nije. „Otac i majka su umrli, druge rođake nemam“, samo mu je ukratko rekao. „A gde živiš?“ nastavio je Vladimir da ispituje. Anahit se se još nije bila vratila. Vladimir je primetio kako sa još uvek praznim bokalom u ruci stoji sa nekom starijom ženom i skoro sa strahopoštovanjem je sluša. „Zapravo, zavisi...kako kad, kod drugova ili u radničkim barakama,“ odgovorio je mladić i nestrpljivo se bacio na jelo. Videlo se da dugo nije jeo nešto toplo. Uspeo je da završi školu i da nađe posao u nekoj fabrici uz koji je dobio i smeštaj, gornji ležaj od dasaka negde na periferiji Moskve, ali tamo mu se nije svidelo. Viđao je tamo čudne ljude, od kojih većina nije imala veze sa fabrikom. Trgovce sa Kavkaza i veterane iz Avganistana, pričao je ne primetivši da se na licu Vladimirove žene pojavio zgađen izraz, koji je jasno govorio da ne želi da sluša o drogama, noćnim provodima, kurvama i policiji koja je dolazila u barake svaki dan da ubere svoj danak... „A šta vas je ovde dovelo?“ prekinula ga je pitanjem, za razliku od Vladimira ona je mladiću persirala. Prljava zapuštena soba na periferiji Moskve i ogromna sala velelepne, mada već oronule palate u centru Petrograda. Dva sveta toliko različita i nespojiva da ni Vladimir nije znao, a nije ni želeo da razluči koji od njih se može nazvati pravom Rusijom. Zapravo je bio ubeđen da ni jednom od ta dva sveta u Rusiji nije mesto. „Majka mi je nekada pričala kako smo u porodici imali jednog plemića, Poljaka. Bio je u izgnanstvu na Sibiru,“ objasnio je Sergej. „Ali to je sve što znam o njemu“, dodao je odmah da bi sprečio bujicu pitanja. Poljak, buntovnik protiv Rusije, već je čuo Vladimir opominjući glas u svojoj glavi, koji je doduše odmah utihnuo. Ipak je to bilo jako davno, a taj možda i izmišljeni poljski plemić je sigurno ostao u Rusiji i na revoltiranu Poljsku vremenom potpuno zaboravio. „Pomislio sam da bih ovde mogao sresti nekoga...“ Nije završio rečenicu, ali je Vladimiru i Anahit odmah bilo jasno. Mladić je na skupu želeo da sretne bilo koga ko bi ga otrgao iz sveta prokletih moskovskih soba i odveo bilo kuda. „Kada se vraćate u Moskvu?“pitala je žena, prvo kao uzgred, ali odmah na to, ne čekajući da mladić odgovori, predložila: „Hoćete li da živite kod nas? Ne biste nam plaćali više nego za smeštaj u Moskvi,“ pitala je, a zatim nesigurno mužu uputila pogled izvinjenja što nije sa njim prvo razmotrila svoju ideju i pitala ga za pristanak. Ali on je nju upravo zbog tih nepromišljenosti i nesputane emotivnosti voleo i opraštao joj svaku ludost i grešku, oprostio joj je čak i to što je samo polovinom Ruskinja. Žene Rusiju brane emocijama. Muškarci delom. On tada, doduše, još uvek nije znao koje će biti njegovo delo, ali je još tada imao osećaj da tog izgubljenog Sergeja nisu slučajno sreli. „Da, pođi sa nama,“potvrdio je ženin poziv, i osetio olakšanje kada je mladić, snebivajući se, na kraju klimnuo glavom. Njihova deca su već odavno otišla od kuće. Sinovljeva sudbina je bila jedna od miliona uništenih. Morao je da pristupi vojsci u Avganistanu, da bi tamo uzaludno iz dana u dan stavljao život na kocku. Vratio se, počeo da pije, a zatim da radi i druge stvari za koje Vladimir nije ni želeo da zna. Žena je možda i znala, naslućivala koje su te druge stvari: droga, kriminalne grupe, ili pre neke raštrkane bande očajnika koji su se u Moskvu doseljavali od kojekuda. Žena je slutila, kidala se, ali ništa nije mogla da uradi. Jednoga dana se sin nije vratio kući. I ranije je tako umeo da nestane, ali ovoga puta se više nikada nije vratio, a o njemu od tada ništa nisu čuli. Ćerka se udala i sa mužem odselila u Vladivostok, na drugi kraj zemlje, na drugi kraj sveta. Ni Vladivostok nije bio prava Rusija. Ako žele, neka ga slobodno daju Japancima, pristaništa ionako ništa dobro ne mogu doneti. Niko ne želi da ostane sa nama, često je tada govorila Anahit. Ona bi se radije do smrti brinula o deci nego gledala njihove upropašćene živote.

Ataman im se pridružio kada su posle završenog skupa stajali sa Sergejem ispred palate i čekali taksi da ih odveze na železničku stanicu na voz za Moskvu. „Možemo li podeliti taksi?“pitao je prijateljski, ali nije sačekao odgovor, već je odmah seo na suvozačevo mesto. Tako je i u vozu je zamenio rezervaciju, preselio se u njihov kupe i odveo Vladimira u vagon-restoran. Bio je to muškarac nenapadnog izgleda, obučen u konfekcijsku garderobu što su u to vreme svi nosili, i neupadljivog lica. Nije ostavljao ustisak, i teško ga je bilo zapamtiti. Zapravo, možda pre razgovora sa njim jeste bilo teško, ali posle razgovora sa Atamanom Vladimir ga više nije mogao nehotice zameniti ni sa jednim čovekom na svetu. Najpre je sve izgledalo normalno. Dvojica momaka koji putuju istim vozom su otišla na piće. Bilo je normalno i to što su otišli sami. Anahit je bila umorna, što i nije bilo neobično jer ceo dan nije zatvorila usta, stalno se upoznavala sa novim ljudima. Čak je uspela da osveži i svoj već malo izlapeli engleski koji je učila u školi. Sergej je ostao sa njom u kupeu da joj pravi društvo. Ušli su u vagon-restoran. Ataman je naručio votku, peljmene, boršč i enterkot. Obojica su naručili tipična ruska jela, što je tada izgledalo kao puka slučajnost, ali kako je vreme prolazilo, Vladimir je sve više verovao da s Atamanom slučajnosti ne postoje. Kucnuli su se, Vladimir je ispričao povest o svom pretku, ali nije krio da mu je od plemićke organizacije ipak mnogo preča sopstvena muka, kako da ispuni svoj život sada, kada su sve dosadašnje sigurne luke koje je imao u životu naglo iščezle. Planove i nade u obnovu Rusije nije spominjao, tada su to još uvek bili nejasni snovi i ideje bez obrisa. Mogao je o njima da čita i razmišlja ali nije mogao ni da zamisli da sa nekim o njima priča, a kamoli da će ih jednom ostvariti. „Šta će biti sa našom zemljom?“ pitao je Ataman iznenada, kao da je naslućivao Vladimirove tajne misli. Tada on za Vladimira nije bio Ataman, već neki obični Viktor Viktorovič ili Dmitrij Dmitrijevič ili Ivan Ivanovič. Vladimir je i zaboravio kojim imenom se Ataman tada predstavio, a kasnije će i za njega promena identiteta postati uobičajena rutina. To tada naravno još nije znao. „Ko zna, razne stvari se sada dešavaju,“ trudio da izbegne konkretan odgovor, što je u to vreme uvek činio u razgovorima. Još uvek nije bio dovoljno slobodan da sa nepoznatim ljudima otvoreno govori. Danas to više nije tako, shvatio je sa gorčinom prenuvši se na trenutak iz sećanja. „Naša zemlja ovako više ne može živeti, i vi ste toga svesni. Zar ne vidite kako propada, zar vam nije žao?“ pitao je Ataman. Time je sasvim pogodio Vladimirova osećanja: žalost, bespomoćnu žalost i tugu. Ali još nije znao šta smera, i šta od njega može da očekuje. „Svašta ljudi rade,“ klimnuo je glavom, opet po navici zbegavajući odgovor. „Drago mi je da isto mislimo,“ Ataman je očigledno bio zadovoljan odgovorom, kao da je zaista mogao da čita Vladimirove misli. „Moramo o tome u miru porazgovarati. Naći ćemo se za nedelju dana u šest sati kod Puškinovog spomenika,“ obavestio ga je odmah, kao da nemaju vremena za gubljenje, iako su pred sobom imali celu noć u vozu, i kao da nije nimalo sumnjao da će Vladimir imati vremena i volje da se sastaje sa nekim koga ne poznaje. Tek kasnije je Vladimir shvatio da to nije bio poziv, već naređenje. Prvo od mnogih koja su usledila.

Kada su došli iz Petrograda činilo se kao da se život ponovo vratio u njihov dom. Sergej je doneo svoje stvari, Anahit je za njega spremila staru dečiju sobu, kuvala mu i razgovarala sa njim. Bila je srećna što može da se stara o nekome kome je zaista potrebna. Zato i nije odmah primetila da je Vladimir sve ređe kod kuće, da svako veče izlazi i vraća se kasno u noć, a da je kod kuće uvek zamišljen i udubljen u neki svoj svet. Možda je i primetila, ali nije ništa rekla, ništa nije ni pitala, a Vladimir je ćutao o svojim strahovima. O sumnji da Solidarnost – Ataman je tim imenom nazivao grupu ljudi sa kojima su se sastajali – nije neki starinski patriotski naziv za grupu entuzijasta koji se bore za dobrobit Rusije, već da se iza tog imena krije nešto mnogo veće i mračnije, u šta se protiv svoje volje uvukao i odakle se sam više ne može izvući. A sada Ataman još traži da sa sobom povuče i Sergeja. Ni o tome Anahit ništa nije rekao. Onda je Anahit našla ta stara pisma. Ona zaista ništa nisu značila. To je bila davno zaboravljen avantura iz banje od pre dvadeset godina. Da, u to vreme jeste bio sa Anahit, ali koji muškarac se ponekad ne ogrebe sa strane! „Ni sam ne znam otkud ta pisma tu, i što ih nisam spalio. Stvarno mi ništa ne znače, više se ni ne sećam kako se ta žena zvala, ništa nisam imao s njom, neka luda matorka mi je poslala par pisama, to je sve,“ ubeđivao je, malo lažima, malo istinom, osećajući sve vreme kako se sve više otuđuje od njega. Zar ne shvata koliko je voli i koliko mu znači? On nije ni slutio kakve su se njoj ideje vrzmale po glavi, nije uspeo da u tim scenama prepozna onaj pradavni ženski strah, da je muž vara, i to sa mlađom ženom. „Idem kući,“rekla je posle poslednje velike svađe, „u Jermeniju. Još uvek mogu početi ispočetka.“ Nije je ubeđivao. Nije verovao da će zaista otići. Posle više od trideset godina zajedničkog života se ne odlazi tek tako. „Ni radi Sergeja nećeš ostati?“ pitao je očajnički, kada se već hvatala za kvaku i kad je već morao da prizna da ipak možda zaista odlazi. Možda zbog starih pisama, a možda i zbog ko zna koga ili čega drugog. Ali se Anahit u poslednjem trenutku okrenula i rekla da odlazi na Kavkaz, ali samo u banju, i da će se vratiti. Pao mu je kamen sa srca – ali se Anahit ipak iz banje nikada nije vratila. „Nesrećan slučaj,“ rekli su mu u policiji. „Vaša žena s tim nije imala nikakve veze, jednostavno se našla u pogrešno vreme na pogrešnom mestu. Šetala je kolonadom i zastala pored česme da napuni bočicu lekovitom mineralnom vodom, kada je pored nje eksplodirala bomba.“ Kako se kasnije prilikom istrage ispostavilo, bomba nije trebalo da eksplodira na tom mestu, već u obližnjoj školi. „Da, dobro ste čuli, u školi,“ naglasio je policajac stresavši se od gađenja dok je pričao Vladimiru kako je bilo. Žena koja je nosila bombu u džepu pošla je da pije vode, nagla se nad česmu i tada joj je bomba ispala iz džepa. „Bila je Čečenka, crna udovica,“ naglasio je ponovo policajac. „Zašto ste joj dozvolili da ode!“ Sergej mu je ljutito prebacivao. Tada je njihov odnos već počeo polako da slabi. Ubrzo potom se Sergej odselio. Jedino što je Vladimiru ostalo bili su Ataman – i Solidarnost. Neprijatelji Rusije ubili su mu voljenu ženu. Neprijatelji Rusije, tamnoputi Kavkažani, ubili su nju, koja nikada nikome ništa loše nije poželela, koja je i sama bila tamnoputa Kavkažanka. Nije hteo da se sveti. Znao je da Anahit to ne bi želela. On je hteo samo da obnovi Rusiju.

Vladimiru je značilo to što je većina novih zadataka koje mu je Solidarnost dodelila bila usmerena na Kavkaz. Kavkaz je ubio njegovu ženu, Kavkaz je morao da se promeni. Bilo to ispravno ili ne, Kavkaz je Rusija i Rusija ima odgovornost nad njim, da li se te divljine gore u planinama zovu Čečenija, Osetija, Dagestan ili Bestragija – to nije važno. Zato je Vladimir odlučio da potisne svoje sumnje i strahove o tome da se, ne samo razvoj Rusije, već i dešavanja u Solidarnosti, odvijaju na način potpuno drugačiji od onoga koji je on zamišljao. Da je sve krenulo nepoželjnim, nekontrolisanim i nepovratnim tokom.

Promene su se najpre osetile u društvu. Haos se pretvarao u red, tako se bar u početku činilo. Prvo što je privuklo pažnju naroda bile su, naravno, prodavnice koje su odjednom opet vrvele od robe, kao i jalovi govori o novom usponu, o velesili i o carstvu. Jalovi...mada jesu delovali sugestivno u početku. Malo ko je odmah primetio njihovu jalovost i činjenicu da je sva ta roba u stvarnosti dostupna samo odabranoj nekolicini. Novo rukovodstvo davalo je lažna obećanja i nadu, ali se vremenom, kada je već bilo kasno za sve, ispostavilo da nade više nema. Uspeli su, istina, da srede haos, ali novi put nisu našli, nisu ni tražili. Na sve to, mučile su ga sumnje u vezi sa crnom udovicom. Da li je dobrovoljno nosila bombu? Da li je uopšte znala šta nosi? Ali je za svaku sumnju već bilo kasno. Vladimir je već odavno postao čvrsta karika u lancu Solidarnosti, a znao je da se iz Solidarnosti – ne izlazi.

МНОГО ГОДИНИ ПО-КЪСНО

ЙОЛАНА се прибираше към къщи. В здрача на пролетната вечер се радваше на предстоящия уикенд. Обмисляше къде да отидат със Зденек: на пазар, на разходка с велосипеди, край морето или само на вечеря? Неочаквано го видя  да излиза от цветарски магазин с голям букет рози. Каква дата сме днес, учуди се тя. Дали не съм забравила някоя годишнина? Нищо не можа да си спомни, нито рожден ден, нито сватбен. Дали не е годишнина от пристигането им в Брюксел? Живееха тук повече от две години. И двамата работеха в Постоянното представителство: Зденек като заместник-посланик, а Йолана започна през зимата да помага в координационния отдел, защото й омръзна ролята на съпруга на дипломат: посещения на сутрешни и следобедни акции на дамския клуб, благотворителни обеди и базари, екскурзии до бонбонени фабрики, лекции за историята на феминисткото движение във фламандски говорещата част на Белгия и неизбежното рисуване върху коприна – това умение, явно задължително за всички дипломатически съпруги, й беше досадно още във Финландия. В службата не се виждаше много със Зденек, понякога само се разминаваха в дългите коридори на просторните брюкселски сгради.

            Не, никаква годишнина нямат. Но защо съпругът да не й донесе букет ей така, без специален повод? Йолана се засрами, защото напоследък се държеше доста неприветливо с него. И в службата атмосферата беше напрегната и нервна, сред клюки, язвителни усмивки и завист.

            Влезе в месарски магазин и купи скъпо телешко филе. Отдавна не беше приготвяла истинско чешко ядене. Отби се в близкия магазин за деликатеси и с чувството, че извършва грях, взе бутилка италианско червено – разхищава за скъпо вино в нормален магазин с куп надценки, след като в дипломатическия магазин всичко е освободено от данъци и е на много по-изгодни цени!

            Зденек се прибра вкъщи едва след полунощ и без букет. И за да бъде всичко съвсем ясно, върху яката на ризата му имаше добре забележима следа от светло червило. Като в лош филм. Или в добър? Като в комедия?

            Наложи се да лъже, да отрича и убеждава Йолана, че е само мимолетна забежка и тя не бива да гледа сериозно на такива дреболии.

            - Така или иначе в тия дълги коридори само се разминавахме, аз се задушавах – каза на Йолана и тя се замисли дали това е обективната истина или е истината на застаряващ мъж, който търси изгубената си младост във втора миза или муза. А дали в дългите брюкселски коридори не се задушава и тя? Не, до вчера нищо такова не й беше минавало през ума.

 

Цялата нощ не мигна и не можеше да си представи как сутринта ще се наложи да стане, да отиде на работа, да се усмихва на хората или най-малкото да им отговаря. Устата й беше суха, не помагаше нито кафето, нито водата. Очите й се затваряха, но щом истински ги затвореше, вместо спасителен сън веднага изскачаше мъчителната картина как Зденек се усмихва на друга жена и я болеше повече, отколкото ако си го представеше с чуждата жена в леглото. Целия ден дебна мобилния си телефон – Зденек непременно ще се обади, ще й каже, че е станало страхотно недоразумение и вечерта вкъщи всичко ще се изясни. Да, непременно ще й изпрати есемес, нека не приема снощните думи твърде сериозно, прекалил е с пиенето. Знаеше, че Зденек въобще не беше пил – би забелязала, ако е така, но веднага щеше да му повярва, внушаваше си, че вчера е бил мъртво пиян и не е знаел какво говори. През целия ден обаче не дойде никакъв есемес и телефонът нито веднъж не иззвъня.

 

- Имам добра новина за теб – рече Зденек, когато вечерта се срещнаха вкъщи и Йолана извади тенджерата със задушеното телешко, до което вчера въобще не стигнаха. Единствената добра новина би била, че вчерашната вечер е някаква ужасяваща шега. Само че Зденек, с поглед, отново вперен в прозореца към прелъстителната или отчайваща брюкселска тъмнина, съобщи на Йолана, че я е уредил на работа в Комисията.

            - Коя? – едва произнесе тя. Не питаше коя комисия. Всеки знае, че в Брюксел съществува една-единствена важна комисия, най-голямата, Европейската, с главно „Е“. – Каква работа? – уточни тя въпроса.

            - Ще бъдеш проектен координатор в Дирекция 34, секция „Западни Балкани“ – отговори Зденек, но Йолана въобще не го слушаше.

            - И аз имам новина за теб – мобилизира се тя, за да не се държи като пренебрегната и изоставена нещастница, стигнала дотам, че да й намират работно място. – Тогава не успях да ти кажа, ти не ме остави да довърша. Чаках дете, но беше късно за аборт и аз го родих. И бих искала да го намеря.

            Сега беше моментът Зденек да я прекъсна, да я прегърне, да осъзнае колко много я е наранил, или напротив – да я изгони от къщи, защото нараненият е той. Не се случва често хората по време на вечеря да си разменят такива думи. Сега е моментът нещо да се случи! В главата на Йолана се завърта вятърната мелница на безнадеждността и тя не знаеше дали тъкмо с тези думи връзката им няма да приключи. Но не се случи нищо.

            Зденек я гледаше с безизразен поглед. Защо го казах, запита се тя. Всъщност искаше да каже нещо съвсем друго, да намекне, че в живота й има друг мъж, например бащата на отдавнашното й дете – само че Йолана мълчеше. Така или иначе всичко беше от лошо по-лошо.

            - Ето на, ти ме лъжеш цял живот – рече Зденек, но показваше, че му е все едно.

            Думите му избухнаха като експлозия в епруветка в час по  химия. Целият свят изчезна в сивия дим на отчаянието и никъде не просветна спасителният надпис „Една година по-късно“.

 

Деня, преди да постъпи в Комисията, почти не спа, но нищо чудно, сега въобще не можеше да спи. Пък и гледаше на Комисията като на приют, където изпращат отхвърлените съпруги, и никак не й се искаше да постъпва на работа там. Но още първия ден с изненада установи, че й харесва да бъде сред хора от всички европейски страни. Не познаваше никого, затова не се наложи да анализира дали всички знаят, че мъжът й изневерява и дали я гледат съчувствено, злорадо или състрадателно. Тук не се чувстваше като бито куче. Поне през деня, чак до вечерта, когато си тръгваше за къщи.

 

Даде си сметка, че словесният поток на ресорния директор секна и колегите около масата се усмихват. Тя бързо придаде на лицето си израз на искрен интерес и прибави весела, почти доброжелателна усмивка – също каквато излъчваха лицата на останалите колеги. Усмивка, подходяща за моменти, когато шефът изтъква, че е не само високопоставен чиновник, но и човек. Дори нещо повече: той е човек, допускащ грешки, но грешките, разбира се, са дребни, трогателни и приемливи.

            Когато Йолана се заслуша, шефът тъкмо разказваше, че като бил ученик, географията не му вървяла твърде добре. Йолана не разбра по какъв повод говори за географията в училище и не откри в думите му нищо духовито, но напоследък малко неща биха я развеселили, не би се смяла дори ако в заседателната зала се втурне стадо овце, яхнали косачки за трева и дъвчещи дъвка като в телевизионната реклама - двете с Луцка много се забавляваха, когато я гледат.

            Смехът спря, шефът отново заговори и колегите станаха сериозни.

            - Чака ни трудно овладяема задача, сравнима с битка с вятърни мелници… шансове… комуникация… предизвикателство… съдържа социогенни аспекти и потенциал за възникване на нова ентита, но същевременно боравим с базисно опасен, ако ли не експлозивен елемент. Йолана мислено си превеждаше на чешки език думите на шефа. Представяше си как загадъчният елемент експлодира в епруветката, всички съученици избухват в смях, а цялата класна стая потъва в розов или зелен дим. Вече разбра защо шефът заговори за география – днешната агенда е имплементация на интеграционните пространства в Косово.

            Йолана не знаеше какво да си представи под тази фраза. Вдигна поглед. Човекът срещу нея й се усмихна съзаклятнически през кръглата маса. Отвърна му с леко смутена усмивка. Беше прекият й началник, директор на секцията. Знаеше, че е италианец, че се казва Енрико и е десет години по-възрастен от нея. Сега го огледа по-внимателно. Да, приличаше на истински италианец – мургав, с лъскава черна коса, сресана назад, елегантни очила, светлосиня риза на райета…

            Йолана все още не си представяше, че ще я хване за ръката или ще я прегърне през раменете, ще я поведе през лабиринта от дълги коридори, ще влязат в кабинета му, там ще я целува и съблича, а тя ще разкопчава светлосинята му риза копче по копче… Още по-далечна й беше мисълта за по-нататъшно развитие на сцената. След неотдавнашния разговор със съпруга й такива въображаеми ситуации й бяха съвсем чужди.

            Помисли си обаче, че този мъж би могъл да й предложи рамото си за утеха, за да поплаче на него. Тази представа също беше далечна, така че засега поне си разменяха усмивки. Отново се усмихна на Енрико, този път с благодарност, той продължи да се усмихва, съзаклятнически и настойчиво. Дори й се стори, че сочи с очи коридора, сякаш наистина би искал да я хване за ръка, да я отведе в кабинета си и така нататък… о, не, само така й се е сторило. Предпочете да погледне встрани. До Енрико седеше Алекс. Беше тук на стаж, още следваше. Неочаквано той вдигна поглед и се усмихна лъчезарно на Йолана. Съзаклятнически. С други думи: нямат ли край тия досадни приказки? Обзе я необяснима радост.

            Съвсем за кратко. Мобилният й телефон изписка – есемес. Нетърпеливо го отвори, все още хранеше напразната надежда, че съобщението ще е от Зденек. Извинява й се. Пише, че станалото е грешка и недоразумение. Че довечера всичко ще й обясни. Наистина животът й не е обгърнат с розов облак, но сивият дим на отчаянието се разсейва...

            „В заседателна зала 34/XYZ цветята са увехнали“ – прочете разочаровано съобщението. Пак цветя! След онази ужасна вечер не искаше да вижда цветя. А едно от задълженията й беше да следи за цветната украса и го приемаше като злонамерена ирония на съдбата.

            - Какво трябва да правя, когато в заседателна зала 34/XYZ цветята са увехнали? – наведе се тя към Мюриъл. Мюриъл беше млада, хубава и невероятно тънка англичанка. На работа идваше с минижуп и дълбоки деколтета, обгърната с облаци скъпи парфюми и звънко се смееше. Мюриъл приличаше на манекенка, Евробарби, типична брюкселска сингъл кариеристка и според всички правила на логиката Йолана би трябвало да я ненавижда. Някаква такава си беше намерил Зденек. Само че неговата се казваше Хеда, беше някъде от Скандинавия и работеше като преводачка. Йолана научи тези подробности вчера в бюфета – на опашката по обед беше попаднала между две чехкини.

            Би трябвало да ненавижда Мюриъл или да се страхува от нея, но за изненада изпитваше симпатии. Вчера следобед непринудено насочи разговора към Хеда.

            - Да, знам я, невероятна крава – каза Мюриъл, без да се замисли, но и без обяснения. А и какво да обяснява, за Йолана беше достатъчно: просто Хеда е невероятна крава, а Мюриъл е чудесно момиче.

            - Можеш да се обадиш в отдел „Персонал и обслужване“, да се уговориш с тях, после да изпратиш по интранет рекламация и да отидеш до „Шарлеман“ за нови, но ще ти отнеме цялата сутрин. Аз предпочитам да купя някакви и ги отчитам като извънредна консултация – предложи Мюриъл и двете се разсмяха. Весело като млади момичета, макар че Йолана отдавна не беше млада, а Мюриъл едва ли още дълго ще е млада.

            Съвещанието свърши, денят свърши и Йолана трябваше да се върне в празното жилище, да си налее чаша вино, после втора, да ходи от прозорец до прозорец и да надзърта кога Зденек ще си дойде. Надзъртането беше напълно неоправдано, защото прозорците гледаха към двора, а пътят към къщи не водеше оттам.

 

Йолана почти си отдъхна, когато Зденек й каза, че се налага да замине на някакъв курс в Прага. За цяла седмица.

            - Ще тръгна с колата и ще остана през уикенда, в случай че нашите искат да ги откарам до вилата или например…

            Йолана веднага съобрази, че през уикенда колата ще вози някого другиго, а не старите му родители, но преобладаваше облекчението, че поне една седмица ще живее както по-рано. Без да се преструва, че са съвсем нормално семейство, а същевременно да я измъчва мисълта какво точно прави в момента законният й съпруг и кога ще се върне – ако въобще се върне. Просто мъжът й е в командировка, и точка.

            А на всичко отгоре още първия ден, когато остана в Брюксел сама, по телефона й се обади Хонза.

            - Хонза, аха, Хонза – повтаряше тя, не се сещаше кой е Хонза, чудеше се защо не се представи с фамилното си име, но като разбра, че е Хонза от Брод, с когото навремето бяха почти гаджета, реши, че й го изпраща съдбата. Или самото небе.

            - Разбира се, отбий се като дойдеш в Брюксел – каза му тя и надълго и нашироко обясни как да я намери в Комисията. Хонза повтаряше: „Да, да”, но все не прекратяваше разговора. Разказа, че срещнал майка й и взел от нея телефонния номер на Йолана, че отдавна искал да знае как е, какво прави. Самият той работел в града и бил човекът, който решава какво ще се строи и какво ще се събаря или реставрира. Йолана беше престанала да се интересува от градчето още щом го напусна, слушаше Хонза – пресилено е да се каже с внимание, но поне с благодарност, - защото за първи път от много време мисълта й беше заета с друго, а не с разсъждения защо Зденек я мами и дали ще я напусне.

            - Записа ли си всичко? Главното е да намериш сградата „Шарлеман“ и там само ми звънни на мобилния телефон – повтори тя на Хонза за кой ли път, но той продължаваше да повтаря: „Ще се опитам да я намеря, ще опитам да се справя…“

            - А искаш ли да дойдеш у дома на вечеря? – попита Йолана, сякаш току-що й беше хрумнало да го покани. Просто не вървеше да го отпрати с чаша кафе в бюфета – все пак той беше първата й ученическа любов. Може да не е съвсем редно да го кани на вечеря, след като Зденек не е вкъщи, каза си тя, защото по навик продължаваше да разсъждава както по-рано, както преди. Все още не умееше да мисли по нов начин. Но ще му каже, че се е наложило Зденек да замине неочаквано. Хонза се зарадва на поканата, сякаш само това чакаше, и набързо се сбогува: „Е, до утре в Брюксел“.

 

Самото небе ми го изпраща, каза си тя вкъщи, докато режеше круши за украса на рибата, макар че все още не знаеше какво очаква да й предложи той. Рамо, на което да се изплаче? Или дори прегръдка? Нека Зденек разбере, че не е единственият на този свят!

            Бързо довърши рязането на крушата, украси с нея филето от платика и пъхна тавичката в пещта. Ще минем без десерт, реши тя и вместо да пече сладкиш, отиде под душа да се изкъпе и измие косата си. После дълго я суши, намаза се с тоалетно мляко, приятно ухаещо на ванилия. Сложи си дантелени пликчета и сутиен с банели. Това беше единственото й бельо, което би могло да се нарече секси. Купи си го неотдавна от френски бутик, когато й се стори, че би било добре да освежи с нещо сексуалния живот на семейството и когато все още не подозираше, че сексуалният живот на Зденек отдавна е освежен.

            Но от момента, когато Йолана реши да използва посещението на Хонза, за да отмъсти на Зденек, вече мислеше само за едно: в никакъв случай да не допусне възникналата възможност да се изплъзне от ръцете й! Дълго избира поли и блузки, пробваше кои й стоят по-добре, кои разкриват предимствата и крият недостатъците й.

            - За съжаление не мога да ти представя съпруга си, неочаквано замина в командировка – заяви Йолана с безгрижен тон, когато Хонза дойде и тя го целуна в антрето неангажиращо, „по брюкселски“.

            Яж, яж, стига си дърдорил, повтаряше си мислено тя. Трябваше предварително да съобрази и да приготви нещо тестено, което бързо се гълта, а не се налага да се яде предпазливо и костиците да се отделят внимателно. Навярно Хонза бе заслепен от платиката с круши, но Йолана не възнамеряваше да го заслепява. Искаше, когато той най-после се нахрани, да спре да разправя, че споделя канцеларията си с Петър от „Б” клас – Йолана положително го помни. И че в градчето сега няма нито едно кино, а Йолана със сигурност помни, че по-рано имаше две кина плюс киноклуб. Че синът му вече е студент, а дъщеря му е още гимназистка…

            Всичко това могат да си кажат после, може дори да й го пише, но сега трябва най-после да отмести чинията, да се приближи до Йолана и да я прегърне.

            Хонза най-после отмести чинията.

            - Ела, тук се седи по-удобно – скочи Йолана и пренесе виното и чашите на малката масичка до прозореца. – Ще пиеш ли кафе с ликьор? Арманяк, коантро, бенедиктин, грапа… или уиски – прошепна отчаяно, след като екзотичните названия не подействаха на Хонза по никакъв начин.

            - Тогава добре, уиски – кимна той накрая.

            - Дори не те попитах по каква работа си тук, в Брюксел – продължи шепнешком тя, щом отнесе чашите от виното и донесе уиски, а към него – няколко чинийки с ядки. Зададе въпроса неангажиращо, както в предишния си живот, както пита нормална щастлива жена, а не съпруга, мислеща през всичкото време да не пропусне възможността за изневяра или отмъщение.

            - Тук съм служебно – отвърна Хонза също така неангажиращо и отново неангажиращо добави: – Заради дотациите.

            Отпи уиски, взе от едната чинийка една ядка, от другата чинийка – втора, и погледна през прозореца. Квартал „Европейски“ бавно потъваше в тъмнина. В канцелариите на грамадните сгради с поетичните имена „Шарлеман“ и „Архимед“, „Шан дьо Марс“ и „Ковън Гардън“ светлините изгаснаха. По-важните чиновници бавно се отправяха към къщи, но-маловажните отдавна бяха по домовете си. По домовете, или във фитнес залите, или в ресторантите.

            - Исках да те попитам нещо – започна най-сетне Хонза неуверено и Йолана трепна. Много ясно, не може току-така след толкова години да пристъпи към нея, да свали дрехите й, полата, заради която непрекъснато контролираше дишането си, та коремът й да не я издуе, сутиена, който я стягаше и чорапите, които неприятно я дращеха. Съобрази, че всъщност Хонза е почтено момче от малко градче – майка й смяташе, че Йолана би трябвало да си намери точно такова момче. Загледа го, за да го окуражи. Хонза изглеждаше добре, дори може би по-добре, отколкото на младини. Беше висок, строен, прошарените му коси го правеха интересен.

            Предполагам, че не се хвърля отгоре ми, защото не знае в какво положение съм, не знае, че мъжът ми в известен смисъл ме напусна, премисли Йолана и се поколеба дали по някакъв начин да не намекне на Хонза за случилото се. Как, обаче? Няма да се разреве, нито ще се наведе, за да й види дълбоко в деколтето!

            - Не знам дали е редно, не затова се обадих – започна Хонза обещаващо, - но… ще може ли утре да преспя тук?

            Вярно е, че въпросът беше отправен в правилната посока, но все пак изненада Йолана.

            - Защо утре? – попита тя. Не добави, че Хонза би могъл да спи тук и днес. Да беше я прегърнал най-сетне!

            - Но ако това ще те притесни… - поде отново Хонза, накрая с поглед, забит в пода, рече: - През уикенда ще дойде… една приятелка.

            Не знам – би се замислила една щастлива жена, например Йолана в предишния си живот, защото не би искала открито да признае, че не одобрява такива работи.

            - За съжаление не може, мъжът ми се връща утре – каза Йолана от сегашния живот. Изморено се надигна. Поне да беше казал, че ще дойде жена му! Би могла да се посмее. Изчака Хонза най-сетне да си доизпие чашката – преди това за по-сигурно отнесе в кухнята бутилката уиски, за да не му хрумне отново да си налее, на сбогуване в антрето го целуна по брюкселски, после със стиснати зъби го придружи надолу с асансьора, да не би входната врата вече да е заключена. Разплака се чак когато затвори след себе си вратата на апартамента.

            Плачеше отчаяно, отново си донесе от кухнята бутилката уиски, но тя не й помогна ни най-малко, също както не й помогна гостуването на Хонза – то само затвърди убеждението й, че вече е стара, отписана и изхвърлена от нормалния живот. Крайно време беше да го осъзнае, да се примири с положението и да престане да пречи на всички наоколо си.

 

Чувствам се като бито куче, казваше си Йолана през самотните вечери, за да не си каже, че се чувства като пребита съпруга. Но да си пребита съпруга все пак е по-добре, отколкото да си мамена съпруга. А най-лошото от всичко е, че Йолана всъщност не беше мамена, Зденек честно й призна всичко. Не възнамерява да я напусне, Йолана отдавна не го привлича, привличат го други жени (за изненада множественото число болеше по-малко, отколкото единственото). Нека сама намери решение за себе си. Ако иска да го напусне, то си е нейна работа, няма да я задържа насила. Сега тя има длъжност в Комисията, дори служебно е независима от него, може да се справя и сама. Съпругът вече не е „принадена стойност“ за Йолана, както полуязвително- полузавистливо казваха колежките й, когато в миналото работеше в чешкото посолство. Съпругът почти престана да съществува.

 

Имаше и вечери, когато Йолана не стоеше вкъщи сама и не надзърташе през прозореца да види дали Зденек не минава по двора. В такива вечери ходеше с него на приеми. В Брюксел имаше по няколко приема седмично. Зденек беше длъжен да присъства на повечето от тях и Йолана трябваше да го придружава. За щастие там не се чувстваше като бито куче. Зденек я представяше на хората, с които все още не се познаваше, Йолана подаваше ръка на еврочиновници, дипломати и европосланици от двайсет и седемте страни и разговаряше с тях на френски или английски, дори на руски, все за ужасно важни неща, например дали са за първи път в Брюксел, дали са сами тук или са със семействата си, кое училище посещават децата, знаят ли някой добър ресторант, могат ли да препоръчат добра чистачка или надежден интернет доставчик. Някои мъже дори й целуваха ръка (поляците не свикнаха или не искаха да свикнат, че в Европейския съюз всички сме равни, не случайно тук в Брюксел е прието да целуват не ръцете, а лицето), но никой не й показваше с поглед, че може да се притисне нежно в него, да се сгуши в прегръдките му и да се изплаче на рамото му. Да не говорим за нещо повече!

            И по-рано на рецепциите никой не гледаше Йолана с поглед, обещаващ нежност, но тогава през ум не й минаваше да се пита защо е така. Чувстваше се добре в прегръдките на Зденек и не мечтаеше за чужди. Само че сега не я очакваха ничии прегръдки. Другите мъже не знаят, че всъщност съм свободна, повтаряше си тя, защото ако знаеха, веднага щяха… самозалъгваше се, за да не признае очевидната истина: не буди интерес у никой мъж не защото е съпруга, а защото вече е стара. Вече никога ничии обятия няма да се разтворят за мен, казваше си тя патетично. Докато държеше в ръка чаша шампанско и всички наоколо й се усмихваха, положението не изглеждаше отчайващо. Отчаянието я чакаше едва у дома, когато слезе от колата пред къщи, а Зденек изчезне. Или истински, или духом, а Йолана се превръщаше в празно пространство за него. Ще си купя вибратор, плачеше тя във възглавницата, поне ще си създам някаква радост – само че не можеше да си представи как отваря вратата и влиза в сексмагазин.

            Дори нямаше желание да телефонира на Луцка във Финландия. Какво да й каже? Че не знае как да се справи със собствения си живот? Луцка страшно се радваше, когато нейната гимназия уреди престой във Финландия на разменни начала, там имаше много приятели, но напоследък при телефонните разговори звучеше някак тъжно и когато Йолана я питаше какво има, винаги отговаряше с една дума: нищо. Нищо.

 

Веднъж Йолана се върна от работа и завари Зденек вкъщи. Беше по пуловер и домашни джинси, седеше пред телевизора и попита имат ли нещо за вечеря. Също както преди.

            - Тревожа се за Луцка – произнесе Йолана първото, което й дойде на езика, само за да не се възцари веднага след вечерята онази враждебна тишина помежду им.

            - Защо, случило ли се е нещо с нея? – попита Зденек, когато Йолана разтреби чиниите и седна до него на дивана.

            - Не знам – вдигна тя рамене и отпи вино. – Страхувам се, че се е заплела с някоя секта – добави най-неочаквано.

            - Какво? – изплаши се Зденек и я изгледа невярващо. – Сериозно ли говориш? – попита и нетърпеливо зачака отговора й.

            Поне от половин година не се е интересувал какво ще кажа, помисли си с мрачно удовлетворение Йолана и със сериозна физиономия като трагическа героиня произнесе:

            - Опасявам се, че да – поклати глава и отпи вино. Към скръбната атмосфера повече би подхождало кафе. И попита: – Да направя ли кафе?

            Зденек кимна.

            - Поинтересувах се малко – продължи Йолана, когато се върна от кухнята с две чашки еспресо. – Попрочетох това-онова. Сектите във Финландия са много активни. Когато живеехме там, не бяха никакъв проблем, но сега вече са. Например сатанистите, главно между младите хора. И не само сатанистите. Съществуват всякакви строго религиозни секти. По принцип са безвредни, но понякога… - и млъкна. Първоначално възнамеряваше да каже, че някои от тях практикуват човешки жертвоприношения, но се изплаши да не прекали. Наистина беше чела за такава секта, но то беше епизод в едно криминале и действието се развиваше в Норвегия, а не във Финландия. А за  фински сатанисти разговаряха колегите й по време на обеда: братовчедката на един от финските представители познавала някакъв човек, на когото сатанистите убили детето. До тази вечер през ум не й минаваше да се тревожи за сериозна опасност, застрашаваща дъщеря й  – всъщност никак не се притесняваше за Луцка. Просто във Финландия момичето е само, няма близък човек, затова е тъжно. И на мен не ми е весело, но на Луцка ще й мине, млада е, скоро ще си намери някого… Какво друго обаче все още свързва Йолана със Зденек, ако не общата грижа за дъщеря им? Съпругата иска да запази брака си, простено й е малко да попресили! Какво лошо има? Осъзна се едва когато вече се готвеше да заговори за жертвоприношения – от страх нещо такова да не сполети Луцка. Но не, това са суеверия. Млъкна, главно за да не разгневи Зденек, защото имаше свой план.

            - Забравих! – скочи тя, като видя, че не е докоснал чашката си с италианско еспресо. – Ти предпочиташ турско кафе, нали? Аз ще доизпия това пиколо, наистина е съвсем малко. – Този ход също беше част от плана й за сближаване. Ако Зденек кимне, значи не е забравил напълно старите времена, не се е откъснал напълно и пак помежду им всичко ще бъде както преди, макар не още отсега. Но ако откаже турското кафе и изпие италианското пиколо, приготвено на новата машина за еспресо от скъпо африканско fair trade кафе, това ще означава, че път за връщане няма, не си струва Йолана да се старае и няма защо дори мислено да привлича върху дъщеря си нещастията, нито съдбата на жертва или жрица на финските сатанисти.

            - Все ми е едно – отвърна Зденек, но после за щастие кимна. – Добре, направи ми турско кафе.

            - Не е ли споделяла с теб нещо в този смисъл? – попита Йолана, за да печели време.

            - Не – поклати глава Зденек. – Отдавна не съм разговарял с нея…

            Виждаш ли докъде си се докарал, нямаш време дори за собствената си дъщеря. Ако се е забъркала с някоя секта или с женен мъж, главно ти ще си виновен. Всички тези въображаеми реплики прелетяха светкавично през главата й и ако ги беше произнесла гласно, поне двайсет процента от тях щяха да са истина. Но тя искаше да се помири със Зденек. В семейна вечер като тази искаше да забрави, че някъде съществува младата, желана и обичана Хеда. Зденек беше отредил на Йолана ролята на домашно куче, с което е свикнал: понякога ще го погали, друг път ще го отпъди, за да не му досажда. Предпочете да отнесе чашките от кафето, донесе от кухнята ядки кашу и доля вино, за да не разреши на обвинителните думи сами да излязат от устата й.

            - Може би не е зле да си поговорите по телефона. Със сигурност ще се зарадва. Знаеш, че ти се възхищава – и отново замълча от страх да не прекали. Луцка едва ли хранеше възхита към родителите си. Напротив, по-скоро изпитваше леко пренебрежение към бащиното московско минало и брюкселско настояще. Но на тази тема Йолана няма дори да гъкне. Ако сега само я спомене, със сигурност ще се скарат и със сигурност няма да правят любов. Което всъщност беше истинската цел на днешната вечер – ако Зденек днес прави с нея любов, отново всичко ще бъде добре и Йолана ще е щастлива, ще затвори очи, за да не вижда Хеда, нито никоя друга еврожена и евродевойка, които Зденек среща в дългите брюкселски коридори.

            - Добре, ще й се обадя, даже веднага – Зденек посегна към телефона, но сценарият на днешната вечер не предвиждаше подобен разговор. Луцка би могла да му каже например, че всичко е наред, дори е супер, сега не е време за такива приказки! Йолана имаше не само мечти за финала на днешната вечер, но и съвсем конкретен план.

            - Не бързай. Струва ми се, че ще е по-добре да отидем при нея във Финландия. По телефона много неща остават неизяснени. Аз вече се заинтересувах за самолетни билети, намират се и съвсем евтини. Дори… - и пак не довърши изречението. Сега е решаващият момент. Сега Зденек би трябвало да я привлече към себе си. Оттук нататък може да последва любовна нощ, после закупуване на самолетни билети, пътуване до Финландия, просто – щастие.

            Но Йолана предвиждаше и вероятността Зденек да не я притисне веднага до себе си. Не бива да губя почва под краката си, повтаряше си тя мислено, това все още не значи нищо, мостове се градят бавно.

            Зденек седеше, отправил  отсъстващ поглед някъде далече към тъмнеещите брюкселски покриви, но дали виждаше тях, или нещо съвсем друго? Например самолет, който ги отнася във Финландия. Йолана не само се беше интересувала от цената на самолетните билети, дори ги беше платила, иначе резервацията щеше да пропадне. Билетите бяха наистина евтини, колкото две вечери в добър ресторант и една такса за фитнес центъра, можеше да ги прежали. И щяха да летят по същото време точно след седмица.

            А сега? Дали да увеличи натиска и да спомене, че финските сатанисти правели човешки жертвоприношения? Или направо да му каже, че самолетните билети вече са платени? Или да се примъкне до него, да се сгуши в прегръдките му и да въздъхне, че е напълно безпомощна и просто не знае какво да прави? Дори да се разплаче и да трябва той да я утешава?

            Смутено се попремести още по-близо. В този момент от джоба му се дочу тихо звънване.

 

„Къпината“ в горния джоб на ризата му вибрираше и приятно го погъделичка. „BlackBerry“. Не обичаше новия си телефон и още не умееше да си служи добре с него, но пред никого не би го признал. По дългите коридори в Брюксел всички ходеха с „къпини“ – от секретарките до директорите. Може би само комисарите не бяха длъжни да ги носят, но Зденек не поглеждаше чак толкова високо.

            Есемесът вибрираше като предзнаменование за бъдещи наслади и докосвания, но още повече като спомен за щастието, срещнато толкова неочаквано по дългите брюкселски коридори. Нетърпеливо извади телефона от джоба си, но не този есемес очакваше. Не идваше от Head of office, както беше закодирал Хеда, докато все още държеше Йолана да не научи за нея, нито му съобщаваше кога тя тръгва от Люксембург и в колко Зденек да дойде в дома й.

            Този есемес идваше от Прага. Четеше и не вярваше на очите си, четеше го отново и отново. Знаеше, че сега в министерството всичко се променя. Щяха да бъдат назначени нов заместник-министър, нов генерален директор и нов заместник-директор и всеки щеше да доведе свой екип. По-рано би се развълнувал дълбоко, защото ситуация като сегашната, когато възниква възможност да прескочи две, дори три стъпала в кариерата, не се появява често. Но този път положението беше различно. Ако му предложат поста генерален директор, може би ще помисли.

            Полученото предложение никак не беше за отхвърляне. Защо не дойде по-рано, рече си Зденек тъжно. Ако поканата беше дошла, преди да срещне Хеда по дългите брюкселски коридори, щеше с удоволствие да се върне у дома заедно с Йолана и оттам нататък щеше да отива до службата със служебен автомобил и шофьор. Ако беше получил предложението, преди да срещне Хеда, моментално щеше да го приеме… Но тогава нямаше да се запозная с Хеда, даде си сметка той и при тази констатация го затисна лавина от мъчително, безизходно отчаяние. Налагаше се да вземе някакво решение, да избере едната или другата възможност и да прекрати блаженството, в което живя последните няколко седмици – най-хубавите седмици в живота му.

 

Йолана не успя да върне самолетните билети до Финландия.

            - Това беше акция last minute, специална възможност, съвсем ниска цена, в условията бяхме посочили, че сумата не се възстановява - обясни й служителката от туристическото бюро с извинителен тон, но още от самото начало беше ясно, че Йолана е хвърлила на вятъра 200 евро. По-добре да си беше купила с тях някоя дрешка или да беше отишла на фризьор. – Разбирам, поради внезапно възникнали служебни ангажименти вашият съпруг не може да напусне Брюксел. Но не бихте ли искали да летите сама – вдигна към нея поглед служителката. Йолана се стъписа. Такава възможност въобще не й беше минала през ума.

            - Аз също не мога – поклати глава и съкрушено излезе на оживената улица, на педя от площада. Бих могла да летя сама, рече си тя, като видя тълпите весели туристи, но й липсваше достатъчно енергия. Беше програмирана да бъде нещастна.

 

- Йолана! Нима е възможно? Наистина ли си ти? – чу се женски глас, и то на чешки. Коя ли е тази? И какво чудно има, че среща Йолана в Брюксел. Къде другаде да бъде?

            В първия момент въобще не позна Зузана. Това тънко стройно създание с великолепна фризура на сиви кичури, джинси и елегантно кожено яке отдалече излъчваше щастие и задоволство, а също и богатство. Нима наистина е Зузана? Когато се видяха последния път, Зузана й крещеше, че само гнусните свине крадат гаджетата на приятелките си и че това непременно ще й се върне.

            - Върна ми се – каза със свито гърло Йолана, още щом седнаха на полираната маса и сервитьорът сложи пред тях две чаши Kir Royal. Зузана поръча напитката на такъв перфектен френски и с такава непринуденост, сякаш никога не беше пила нищо друго. В този момент сълзите на Йолана рукнаха.

            - Какви те прихващат? – наведе се Зузана към нея и спонтанно започна да гали ръцете й. – Аз съм ти толкова благодарна, че ме отърва от този… - но на мига се спря, сякаш едва сега си даде сметка, че този, чието име дори не иска да произнесе, е съпругът на Йолана.

            - …кретен, спокойно го кажи – насърчи я Йолана и изпита злорадо облекчение.

            Доизпиха коктейла. Зузана извади телефон и весело каза някому на френски да дойде да я вземе след един час оттук, от кафенето, после поръча шампанско. Йолана се развесели, може би защото за първи път от няколко седмици най-неочаквано не беше сама вечерта, сякаш времето се беше върнало двайсет години назад и те седяха на маса за двама в „Хвйезда“.

            - Представи си, тоя кретен си намерил нова, и аз въобще не знам как да постъпя – каза тя и доизпи втората чаша шампанско. – А при теб как е? – попита, сконфузена от излиянието си, направено в миг на слабост. Времето не се беше върнало, не се намираха в Брод, градът беше Брюксел, само първите две съгласни бяха еднакви – „Бр“. А и отдавна не бяха приятелки. Зузана се беше оженила, беше се преселила в Прага, после се развела и оттам нататък Йолана не знаеше нищо за нея.

            - Аз живея във Франция, имаме мъничък замък недалече от Лион, наложи се мъжът ми да дойде тук за някакви преговори и винаги ужасно настоява да бъда с него навсякъде, на мен Брюксел никак не ми е интересен, предпочитам да яздя кон из горите у нас – разказваше Зузана скромно, после отведнъж просия, като видя високия мъж, който тъкмо влизаше, и му направи с ръка знак да я изчака вън, защото тя тръгва веднага.

            - Мъжът ми – усмихна се на Йолана извинително, извади банкнота от сто евро и я сложи на масата. – Е, до нови срещи! – целуна я по брюкселски по двете бузи, направи няколко крачки и се върна. – Ние ужасно бързаме, не се сърди, че не ви представих – прошепна й в ухото, и въпреки няколкото чаши шампанско нямаше как Йолана да не се забележи злорадството в гласа й.

            Ако навремето не бях постъпила така зле спрямо Зузана, може би сега тя щеше да седи тук смазана, а аз щях да си тръгвам с блестящ съпруг, каза си Йолана съвсем нелогично, но не й се искаше да си мисли друго. Трябва ли да се постъпва зле с хората? Плати с карта, а банкнотата от сто евро прибра в джоба си –  вместо удовлетворение обаче изпитваше срам и тъпо лепкаво отчаяние.

 

- Седни, трябва да ти кажа нещо – посрещна я Зденек, още щом Йолана прекрачи прага.

            - Какво ще ми кажеш? – отпусна се тя нещастно на креслото в хола, без да свали обувките и палтото си. Чака ли я нещо друго освен поредния погром: окончателно е решил, че не може да живее без Хеда. Или още по-лошо: че ще има от нея дете. Мислеше, че точно днес всичко й е безразлично, но страстно си пожела Зденек да не съобщи нито едното, нито другото.

            - Връщам се в Прага, защото новият министър ми предложи да му стана заместник. На първо време – до изборите…

            - А аз? – попита тя поразена. – И аз ли трябва да се върна?

            Зададе два въпроса, вместо да честити на Зденек или да прояви бурна радост, или поне да го приземи с иронична забележка, че няма на какво да се чуди, след като новият временен министър му е състудент от Москва и явно такива подробности вече никому не се зловидят.

            - Ти би ли се върнала като дребна секретарка във външното министерство? – изгледа я Зденек, сякаш се е побъркала. Как можа да произнесе такава глупост! Заплатата на Йолана като координаторка в Комисията беше по-голяма не само от заплатата на секретарка в чешко министерство, но навярно и от неговата на най-важен заместник-министър. При това няма да бъдат заедно и раздялата ще им се отрази добре.

            Обясни й ситуацията и отново сива мъгла обви Йоланиния свят.

 

- За днес стига, отивам на фитнес – каза Мюриъл и енергично стана от компютъра. Беше осем, още не се беше смрачило напълно и ръмеше. Типична брюкселска вечер, но валеше съвсем слабо. Фитнес центърът беше брюкселското лекарство срещу почти всички проблеми.

            - Може и аз да отида на фитнес – отговори Йолана и сластно се протегна, но веднага си даде сметка, че е направила грешка, защото Мюриъл веднага ще я попита в кой фитнес център ходи, какви уреди имат там и какви бонуси и намаления предлагат. – Но още не знам точно в кой, договорих се да отида с приятелка от нашето посолство – добави бързо, преди Мюриъл да успее да я попита. А утре може й каже, че никъде не са ходили.

            Утре може да й каже каквото си иска, но в никакъв случай няма да сподели къде всъщност отива днес.

            С турчина се запозна през един сив ден. На връщане от работа се скиташе безцелно из градския център и отлагаше прибирането си в празния апартамент. Заваля тъкмо когато минаваше покрай ярко осветено ресторантче, където в ъгъла до прозореца се въртеше шиш с ароматен кебап. Йолана влезе, лакомо и с апетит изяде голямо хлебче с кебап и едва тогава забеляза, че мъжът зад тезгяха алчно я поглъща с очи.

            - Какво ще пиете? – попита той, когато Йолана доизяде хлебчето, и продължи да я гледа, както отдавна никой не я беше гледал. Зададе въпроса на много тромав френски, но с неочаквано привлекателен, ласкав глас.

            - Чай от мента – отвърна най-напред благоприлично, но после си придаде смелост и добави почти въпросително: – Или по-добре вино?

            - Имам за теб отлично турско вино – прошепна той, – обаче не тук.

            Само допреди няколко месеца щеше да скочи с възмущение, а вкъщи и в службата леко шеговито, но и с доза безобидна гордост щеше да разказва историйката за похотливия турчин. И сега беше готова да стане и да си тръгне, но потисна първия импулс. Никога не беше чувала за отлично турско вино, а този мъж беше доста възрастен, нисък, дебел и в матовото му лице биха открили очарование само отчаяни изоставени жени на средна възраст.

            - Аз ще заключа и отиваме  при мен на вино, ела при мен на вино, ще бъдеш щастлива, ще ти хареса – започна мъжът монотонно да нарежда, сякаш произнасяше заклинание и знаеше, че никоя жена не може да устои на гласа му.

            - Не! – стана Йолана, но от вратата се извърна като инспектор Коломбо и каза. – Ще дойда утре.

            Вкъщи си отвори бутилка вино и до късно през нощта не можа да заспи, въртеше се в леглото и последователно си представяше ту (с предчувствие за наслада) как ще бъде с непознатия мъж, ту (с уплаха) че не бива да прави любов с напълно непознат турчин, защото може да хване някоя страшна венерическа болест. Все пак тя е женена жена и главно – майка, а също и координаторка в най-важната от всички комисии и скоро може да стане извънредна асистентка на специалния пълномощник по въпросите на бог знае какво.

 

На другия ден се върна и оттогава ходеше при турчина Мустафа почти всяка седмица. Изяждаше кебапа, изпиваше ментовия чай, изчакваше го да заключи, после се качваха по няколко стъпала до жилището му и там се любеха. На Йолана наистина се харесваше и наистина беше щастлива. Може би думата щастлива е твърде силна, казваше си тя, когато сутринта се събуждаше вкъщи, но поне не се чувствам като бито куче. Като изоставено пършиво куче, което само пречи, повтаряше си мислено думи, една от друга по-грозни – искаше  да повярва истински, че периодът на битото куче е свършил окончателно и никога няма да се върне. Каква ли физиономия ще направи Мюриъл, ако й спомене за турския си любовник? Йолана не би посмяла да сподели с никого нито дума. Не искаше никой да научи за странната й връзка, пред себе си мислено я оправдаваше и омаловажаваше, съжаляваше, че онзи следобед не попадна в ресторантче с гръцки гирос. Един гръцки любовник – християнин и гражданин на държава-членка на Европейския съюз би бил по-приемлив от историческа и съвременна гледна точка. Друг път си казваше, че ходи при Мустафа като на фитнес, след любовен сеанс с него се чувстваше приятно изморена и освободена също както след посещение на СПА център. Никога не съобщаваше предварително кога ще дойде. Когато ми се прииска, казваше си Йолана като истински еманципирана жена. Когато мъжът ми отсъства, казваше на Мустафа, който очевидно беше преценил, че е отегчена и пренебрегвана дипломатическа съпруга. Мъжът не проявяваше никаква настойчивост, винаги имаше време, винаги беше готов да прави любов с нея. И все пак понякога Йолана изтръпваше от страх, че някой ден ще отиде в ресторантчето, Мустафа няма да е там и тя никога повече няма да го види.

 

Случи се така, че две седмици не посети Мустафа – най-напред беше настинала, после от Финландия си дойде Луцка, после се обади и Зденек, че ще дойде за Великден. При мен или при Хеда? – язвителният въпрос беше на върха на езика й, но тя предпочете злорадо да подхвърли не би ли предпочел Йолана да вземе колата и двете с Луцка да дойдат в Прага? Зденек обаче беше съчетал великденското пътуване със служебна командировка, което означаваше, че в посолството ще пие кафе с посланика и няма да си плаща самолетния билет. През целите Великденски празници Зденек беше като на тръни, не забелязваше не само Йолана, но и Луцка, и всеки ден изчезваше за час-два. При един колега, казваше винаги – в Брюксел имаше хиляди колеги. Йолана обаче подозираше – не, подозрението й граничеше с увереност дотолкова, че тя просто знаеше: Зденек е с Хеда.

            Сега, след посещенията при Мустафа, можеше съвсем конкретно да си представи как протичат такива срещи и безсилната ревност я разяждаше още по-жестоко. Ако Луцка не беше вкъщи, Йолана щеше да се вдигне и да отиде при Мустафа. (Турците не празнуват Великден.) Само че Луцка си беше у дома и Йолана трябваше да се държи образцово. За нищо на света Луцка не бива да научи, че майка й ходи да прави любов с някакъв кебапчия.

            Още първия работен ден след края на великденските празници Йолана хукна към Мустафа щом излезе от работа. В ресторантчето я посрещна усмихната възрастна туркиня, мургава и дебела. Жената показа на Йолана снимки на предлаганите ястия и на много лош френски език я попита какво желае.

            Мустафа! – не се осмели Йолана да каже истината. Е, нищо, ако днес го няма, опитваше се да потисне разочарованието си, утре със сигурност ще бъде тук. Но Мустафа не се появи нито на другия ден, нито през следващата седмица. Йолана вече се поздравяваше с жената като със стара позната, а когато се обличаше сутрин, забеляза, че полата и панталоните й отесняват, и в допълнение към всичките тревоги и неприятности се налагаше отново да спазва диета. Преди много години във Финландия беше отслабнала и си мислеше, че това е завинаги. Оказа се обаче, че на този свят нищо не е завинаги. Ако продължи и в бъдеще да се тъпче всеки ден с кебап, ще бъде не само изоставена и самотна, но и дебела. Дебела алкохоличка, защото всяка вечер поливаше разочарованието си с половин бутилка вино. Или с цяла.

 

- Косово се отблокира! – съобщи Енрико на Йолана, когато една сутрин се срещнаха в бюфета. Изгледа го неразбиращо. Всяка сутрин се чувстваше неадекватна, докато не изпие чаша кафе.

            - Следобед ще имаме съвещание по този въпрос – продължи Енрико. После почти разсеяно подхвърли: - Дали да не отидем на обед? В два? Ще поръчаш ли някъде маса?

            Йолана схвана, че Енрико не иска да обядва с нея в бюфета, а в някой ресторант и напълно поразена, кимна в съгласие. После реши, че днешната сутрин, когато по изключение не валеше, дори грееше слънце, ще бъде повратна точка и оттук нататък всичко ще се обърне към по-добро.

            - Миди Сен Жак – Енрико вдигна поглед от листата и си поръча миди - най-обичайното брюкселско ястие, което чиновниците си поръчваха, когато се хранеха не в бюфета, а някъде навън. По неизвестна причина в бюфета никога не го предлагаха.

            - И за мен – кимна Йолана, макар че дотогава грижливо четеше менюто. Очакваше дълъг обед с аперитив и вино, след който няма да се върши никаква работа. Евентуално – кафе в дома на Енрико. Или в нейния дом. А след кафето…

            Енрико поръча бутилка елзаски ризлинг. Когато Йолана посегна към бутилката, за да си долее чашата (вече трета, и то още преди да донесат яденето), той нежно отмести ръката й и придърпа бутилката към себе си, но не й доля.

            - Може ли малко вино? – попита тя с усмивка, сякаш не разбра защо Енрико не й долива. Лошото беше, че тя наистина не разбра.

            - Виното някак много ти се услажда, а? – рече той, когато донесоха яденето и той й наля малко.

            Засрами се. Изпита желание да тресне чашата в масата така, че да се разбие на хиляди парченца, както неотдавна се беше разбил животът й, и гордо да си тръгне. Или да се разплаче, да изчака Енрико да й предостави рамото и ухото си, готово да изслуша неповторимата й, все още от никого нечута трагична история. Само че Йолана вече беше живяла достатъчно дълго в Брюксел…

            - Когато съм в добра компания – промърмори тя, придърпа чашата към себе си и поиска минерална вода.

            - Вече ти казах, че Косово се отблокира – продължи Енрико, защото от всички възможни отговори Йолана избра единствения правилен. –  Подготвя се среща на високо равнище. Ще се проведе у вас, засега е набелязано Бърно. Ще трябва да се разходиш дотам. А ние с Алекс ще дойдем по-късно.

            - Кога трябва да тръгна? След месец? – попита тя и отново замечта да се изплаче на рамото му.

            - О, не! Не, не! – погледна я той още по-разсеяно, отколкото когато Йолана протягаше ръка към бутилката вино. – В понеделник.

P wie Peking

Jasmine blieb nur mehr ein einziger Tag, um das Geld zu besorgen. Es war Donnerstagnachmittag, morgen müsste sie es im Krankenhaus übergeben. Und selbst da war es eigentlich schon zu spät, weil jeder Tag Aufschub schlecht war für ihre Mutter. Könnte sie aber die Summe nicht bis morgen aufbringen, musste sie ihre Mutter aus dem exklusivsten Pekinger Spital wieder abholen, dann wären alle ihre Bemühungen umsonst gewesen. Sie wollte sich die nahe Zukunft dann lieber nicht ausmalen.

            Wie wird wohl die Reaktion des Zauberers sein, der, von Hongkong zurückgekommen, in der Wohnung ihre pflegebedürftige Mutter, aber kein Sparbuch vorfindet. Wie kann Jasmine ihm das erklären: Sie hat einen ihr völlig unbekannten Arbeiter vom Land zu sich gebeten, um etwas reparieren zu lassen – aber was muss man schon in einer Wohnung reparieren, wenn sie wenige Monate später ohnehin abgerissen werden soll –, und dabei hat er das Sparbuch mitgehen lassen. Vielleicht wird der Zauberer aber in Hongkong bleiben? Oder umgekehrt mit Dai-lin zurückkommen, keine Fragen mehr stellen und Jasmine samt ihrer Mutter aus der Wohnung werfen und sie sich selbst überlassen.

            Jasmine gab einen tiefen Seufzer von sich. Alle diese Möglichkeiten waren gleich deprimierend. Es blieb ihr nur noch ein einziger Tag und es gab nur mehr einen Hoffnungsschimmer:

Schong. Ihr erster Mann, von dem sie seinerzeit aus Urumtschi mit einem Zauberer durchgebrannt war, mit ihrem ersten Zauberer, nicht mit dem jetzigen. Ihre Tochter war damals erst zwei Jahre alt gewesen. Schong hatte es in der Zwischenzeit zu ansehnlichem Reichtum gebracht. Laut Perlas Erzählungen hatte er sich eine große Wohnung in Shanghai zugelegt, über ein ganzes Stockwerk und so hoch gelegen, dass man auf die Mündung des Langen Flusses sehen konnte, und sich eine herrliche Villa in Hainan bauen lassen – und in Hainan besaß man nur eine Villa, wenn man Millionär und außerdem noch Parteimitglied war, das wusste in China jedes Kind. Perla wohnte nicht mehr bei Schong, aber sie besuchte ihn oft und erzählte Jasmine von seiner neuen Familie, seiner eleganten Frau und seinem intelligenten Sohn, und eben auch von der riesigen Wohnung in einem Wolkenkratzer.

            Jasmine beneidete Schong um seine neue, junge Frau – so jung konnte sie aber auch wieder nicht sein, wenn ihr gemeinsamer Sohn schon bald auf die Uni ging. Dennoch beneidete sie sie, welches Glück sie hatte, dass sie – im Gegensatz zu Jasmine – bei Schong geblieben war. Sie war geduldig und hatte lange genug gewartet: Schong hatte es zum Millionär gebracht und sie, die neue Frau, zu einer ehrbaren Dame von Shanghai. Ihre Mutter würde sich angesichts einer ähnlichen Operation sicher keine Geldsorgen machen müssen.

            Jasmines Mutter machte sich auch keine Sorgen. Über Jasmine brach wieder das Gefühl der Verlassenheit in der leeren Wohnung herein, und sie stellte sich die großzügige Wohnung Schongs vor, die sich über eine ganze Etage eines Wolkenkratzers ausdehnte. Wäre sie bei Schong geblieben, hätte sie jeden Tag die Aussicht auf die Mündung des Langen Flusses genießen können. Was das aber bedeutet haben könnte, kam ihr gar nicht in den Sinn. Denn hätte sie wirklich bei Schong ausgeharrt, hätte sie Urumtschi nie verlassen und er hätte nie seine Millionen verdient. Sie würden leben wie alle anderen, in der Nähe ihrer Mutter und ihrer Schwestern, und dafür müsste sie aber jetzt auch kein Geld für die Operation ihrer Mutter auftreiben; nicht einmal im Traum könnte sie sich vorstellen, dass überhaupt jemand über so viel Geld verfügen kann.

            Oder alles wäre ganz anders gekommen, was nun aber keine Rolle mehr spielte. Jasmine nahm ihr Mobiltelefon zur Hand. Den Zauberer versuchte sie jetzt nicht mehr zu erreichen, dazu bestand kein Grund. Das Losungswort kannte sie zwar, hatte aber das Sparbuch nicht. Das befand sich nun in den Händen von Tschang – falls er überhaupt so hieß. Den würde sie nie wieder zu Gesicht bekommen.

            Es war nur ein schwacher Trost, dass es Tschang niemals gelingen würde, Geld von diesem Sparbuch zu beheben. Dazu hätte er das Losungswort gebraucht, und wie könnte einem gewöhnlichen Arbeiter vom Land ein solches Wort einfallen: Jasmine. Das Wort hat er in seinem Leben sicher noch nicht gehört. Es sei denn, er hat sie einmal bei einem ihrer Auftritte im Teehaus gesehen … Genug jetzt!

            Jasmine stand mitten in der leeren Wohnung, fühlte sich aber dennoch nicht ganz so verlassen wie tags zuvor. Wann auch immer sie an Tschang dachte, verspürte sie weder Ärger noch Wut, sondern ein Hochgefühl der besonderen Art, sie dachte an seine hungrigen Liebkosungen und die fordernden Berührungen seiner Hände an allen Stellen ihres Körpers. Und auch an seinen besonderen Geruch, bitter und stark zugleich. Sie konnte ihn immer noch an sich riechen. Zugegebenermaßen hatte er das Sparbuch entwendet, eine andere Erklärung gab es dafür nicht – aber sicher hatte er sich mit ihr nicht deswegen geliebt.

            Tschang war aus Zuneigung mit ihr ins Bett gegangen, lautete ihre Erkenntnis. Es spielte keine Rolle, dass sie ihn nie wieder sehen, sich nie wieder mit ihm lieben, nie wieder mit ihm sprechen würde – im Übrigen hatten sie in dieser betreffenden Nacht ohnehin nicht gerade viel miteinander gesprochen.

            Heute müsste sie mit Schong reden, ihn um eine kleine Gefälligkeit bitten – hunderttausend Yuan, was war das schon für ihn. Von ihrem Handy rief sie Perla an, doch die hob nicht ab. Jasmine zog sich wieder ihre graue Alltagshose und die Bluse an und ging zum Kiosk, um Teigbällchen zu kaufen. Erst am Weg dorthin stellte sich auch eine gewisse Traurigkeit ein, dass Tschang mit dem Diebstahl und seinem Verschwinden doch noch bis nach dem gemeinsamen Frühstück hätte warten können. Sie hätte noch mehr Teigbällchen gekauft und einen noch besseren Tee als für den Zauberer gebrüht, als sie ihn zu überreden versuchte, nicht mit Dai-lin nach Hongkong zu fahren und sie, seine Jasmine, nicht zurückzulassen.

            Der ursprüngliche Teigbällchenkiosk war schon abgerissen. Ein Stückchen weiter, in der Nähe der Straße befand sich jetzt ein provisorischer Stand, aus Holzbrettern zusammengenagelt. Obwohl Jasmine früher als sonst kam, gab es keine Teigbällchen mehr – auf dem Sieb über dem Kochtopf lagen nur mehr fünf einsam und vertrocknet da. Nach einer kurzen Wartezeit hätte man vielleicht neue gebracht, aber sie hatte keine Lust zu warten. Sie kaufte diese letzten fünf Stück. Die Häuser auf der gegenüberliegenden Straßenseite waren schon alle dem Erdboden gleichgemacht, und auf ihrer Seite waren nur noch die drei mittleren Eingänge geblieben, die Bagger näherten sich ihnen somit von zwei Seiten.

            Habe ich nicht etwas verabsäumt? Jasmine erschrak.

            Hätte ich etwa mit dem Dekret auf ein Amt gehen sollen, damit wir eine Ersatzwohnung zugeteilt bekommen? Sie wusste nicht, dass es diese Praxis gar nicht mehr gab: Es gab doch genug Wohnungen, alle Leute mussten sich eben selbst eine Mietwohnung suchen. Das hatte ihr aber niemand gesagt, deshalb beschloss sie, sobald ihr Schong das Geld überwiesen und sie im Krankenhaus die Operationskosten beglichen hätte, sich zur Wohnungsverwaltung aufzumachen und diese Angelegenheit zu regeln.

            Warum in aller Welt nur meldete sich Perla nicht? Jasmine war längst fertig mit dem Frühstück und hatte schon eine ganze Kanne Tee getrunken. Sie versuchte noch einmal, ihre Tochter zu erreichen, aber auch diesmal erhielt sie keine Antwort. Da fiel ihr ein, Perla hatte ihr zum Frühlingsfest eine Visitenkarte von Schong gezeigt.

            Vielleicht hat sie diese hier gelassen.

            Die Visitenkarte ihres Exmannes fand sie im Unterschied zum Sparbuch rasch. Sie hatte sie in ihre Geldbörse gesteckt – als hätte sie bereits damals im Frühling eine Vorahnung gehabt.

            Jasmine zweifelte kaum daran, dass ihr Schong helfen würde – wenn auch vielleicht nur als Machtdemonstration, um ihr zu zeigen, wie gut es ihm im Unterschied zu ihr nun ging. Vielleicht würde er sie sogar nach Shanghai einladen – er hatte in seiner riesigen Wohnung sicher auch ein Gästezimmer. Oder in die Villa am Meer in Hainan. Vielleicht war seine neue Frau doch nicht so toll … Nach der Nacht mit Tschang schien Jasmine ganz vergessen zu haben, dass sie alt und hässlich war.

            Jasmine hoffte, Schong würde sie nicht im Stich lassen und ihr ihren seinerzeitigen Verrat in Urumtschi nicht heimzahlen wollen. Dennoch wäre es besser, wenn Perla bei Schong vorfühlen und ihn um Geld für die Operation ihrer Großmutter bitten würde. Perla hatte ihn nicht verletzt. Perla hatte als Kind nächtelang geheult und wollte zu ihrem Vater zurück, und der erste Zauberer musste ihr jedes Mal ein paar Ohrfeigen geben, damit sie aufhörte.

            Perla meldete sich noch immer nicht, was aber nicht so außergewöhnlich war. Perla rief Jasmine nur sehr selten an, nur wenn etwas wirklich Wichtiges anstand. Jasmine ahnte, dass sie ihr schon bald das Datum der Hochzeit bekannt geben wollte – aber so lange konnte sie natürlich nicht warten.

            Sie musste Schong also selbst kontaktieren – konnte sich jedoch nur schwer dazu aufraffen. Zuerst wanderte sie nur ziellos durch die Wohnung. Dann zog sie die Bettwäsche, in der sie sich gestern mit Tschang geliebt hatte, ab, weichte sie in einem Kübel ein und streute Waschpulver darüber – die Bettwäsche wollte sie ohnehin schon längst waschen. Nun stand das Aufräumen an – eigentlich das Packen. Wer räumt denn noch eine Wohnung auf, wenn das Haus von beiden Seiten von Baggern angegraben wird.

            Aber zuerst doch Schong anrufen. Sie setzte sich in den Stuhl, um zu vermeiden, dass ihre Hände oder ihre Stimme zitterten. Über zwanzig Jahre hat sie nicht mehr mit ihm gesprochen. Zunächst wählte sie seine Büronummer.

            „Herr Schong arbeitet hier nicht“, teilte ihr eine unpersönliche und ausdruckslose weibliche Stimme mit. Zuvor musste sie aber zweimal nachfragen, um zu verstehen, was ihr die Frau da eigentlich sagte – sie sprach einen Shanghaier Dialekt und bemühte sich nicht einmal ansatzweise, Mandarin zu sprechen.

            „Herr Schong ist Ihr Firmenchef“, belehrte sie Jasmine wichtigtuerisch, „verbinden Sie mich sofort mit ihm, sagen Sie, Lin-mei möchte mit ihm sprechen.“ Vor mehr als zwanzig Jahren war es immer er, der mit ihr sprechen wollte. Nachdem sie mit Perla Urumtschi verlassen hatte, schrieb er ihr oft, was sie aber immer unbeantwortet ließ.

            „Herr Schong arbeitet hier nicht“, antwortete die Frau wie eine Maschine und legte auf.

Es war allgemein bekannt, wie rasch sich in Shanghai alles änderte – vielleicht waren dort auch die Telefonnummern umgestellt worden. Sie wählte eine andere Nummer, die auf der Visitenkarte prangte. Es war ihr nicht klar, ob das eine Mobiltelefon- oder Festnetznummer war, vielleicht die Nummer von ihm zu Hause, in der Wohnung im höchsten Stockwerk eines Wolkenkratzers mit Aussicht auf die Mündung des Langen Flusses. Auf jeden Fall, dachte sie, wer auch immer diese zweite Nummer kannte, musste Schong nahestehen, sodass er sich auch erlauben konnte, ihn zu jeder Tages- und Nachtzeit anzurufen.

            Und jetzt war es erst … – sie warf einen Blick auf ihre Uhr und sah, dass es schon Nachmittag war. Nun blieben ihr nur mehr knapp vierundzwanzig Stunden Zeit, um an Geld zu kommen.

            „Herr Schong ist hier nicht“, antwortete ihr die gleiche monotone weibliche Stimme wie in der Firma.

            „Dann geben Sie mir seine Handynummer, ich muss wirklich ganz dringend mit ihm sprechen“, befahl Jasmine.

            Jasmine schien einen gewissen Unmut der Frau am anderen Ende der Leitung wahrzunehmen. „Ich bin Linmei, seine erste Frau“, fügte sie rasch hinzu, aber die Erklärung hatte genau die gegenteilige Wirkung ihrer ursprünglichen Absicht.

            „Herr Schong ist hier nicht“, wiederholte die Frau robotergleich und legte auf. Vielleicht war sie gar keine Bedienstete, sondern seine Frau höchstpersönlich?, überlegte Jasmine. Auf der Visitenkarte war nur noch eine E-Mail-Adresse, aber Jasmine hatte keinen Computer und konnte auch nicht mit elektronischer Post umgehen, eigentlich wusste sie überhaupt nicht, was das war, was diese europäischen Buchstaben und der Knäuel dazwischen zu bedeuten hatten. Was nun? Sollte sie die Auskunft anrufen, vielleicht hatte man in Shanghai neue Telefonnummern ausgegeben? Nein, sie musste Perla erwischen, sie würde es so lange versuchen, bis sie endlich abhebt. Sie will doch nichts Unmögliches von ihr, keine hunderttausend Yuan für die Operation, sie sollte lediglich abheben.

Sie wählte zum dritten Mal die Nummer ihrer Tochter und hatte endlich Glück.

            „Tut mir leid, Mutter, ich war in der Schule.“

            „Also, was ist, wann wird die Hochzeit stattfinden?“, begann Jasmine fröhlich und bestimmt zugleich, damit ihre Tochter verstand, dass sie sich bezüglich Hochzeitstermin zuerst mit ihr, ihrer Mutter, hätte beraten sollen.

            „Abgesagt“, sagte Perla leise. „Ich …“, begann sie, wusste aber nicht weiter. Sie wollte ihrer Mutter am Telefon nicht erklären, dass sie, statt Hochzeit zu feiern, plante, mit Heng nach Europa zu fahren. Weder auf Urlaub noch zu Studienzwecken, sondern für immer. Sein Cousin wird ihnen dort ein Bistro überlassen, weil er selbst schon genug Geld verdient hat, um weiter in den Westen zu ziehen. Die Wohnung, die Perlas Vater für sie gebaut hatte, war ja ohnehin verloren. Sie hatte keine Ahnung, wie ihre Mutter diese Nachricht aufnehmen würde – würde sie Perlas Weggang aus China als Verrat auffassen? Oder würde sie mitkommen wollen? Davon abgesehen, hatte sie für ihre Mutter noch eine Nachricht, und die war wesentlich schlimmer.

            „Was heißt abgesagt …“, empörte sich Jasmine, obwohl sie sich im Moment nicht einmal mehr des Namens von Perlas Bräutigam entsinnen konnte. „Hör mir zu, ich brauche jetzt etwas ganz anderes“, wechselte sie das Thema, damit das Gespräch nicht zu teuer wurde, „Oma braucht eine Operation, und ich muss mir Geld leihen – und ich kann ihn nicht erreichen … also Schong, deinen Vater“, beendete sie den Satz abrupt und ärgerte sich, vor ihrer eigenen Tochter in Verlegenheit geraten zu sein.

            „Mutter, liest du denn keine Zeitungen?“, flüsterte die Tochter noch leiser, aus ihrer Stimme war Bestürzung herauszuhören.

            Nein, Jasmine las keine Zeitungen, dazu hatte sie keine Lust. Der Zauberer las welche und ab und zu zitierte er daraus etwas, aber in den Zeitungen stand nur selten was Interessantes.

            „Papa ist hingerichtet worden“, flüsterte Perla so leise ins Telefon, dass sie Jasmine kaum noch hören konnte.

            „Komm zu mir nach Peking“, befahl sie ihrer Tochter rasch, als würde sie sie in Peking beschützen können, und legte auf. Sie fragte nicht, weswegen Schong hingerichtet wurde. Es war allseits bekannt, dass Hinrichtungen jetzt nur mehr wegen Korruption stattfanden, aber ohne Korruption konnte man nichts bauen – und in Shanghai schon überhaupt nicht. Von Zeit zu Zeit musste immer ein Sündenbock herhalten.

            Jetzt fiel es ihr ein. Unlängst hatten wirklich alle von einer großen Affäre in Shanghai gesprochen, die Nachrichten waren voll damit. Es war ihr überhaupt nicht in den Sinn gekommen, dass Schong etwas damit zu tun haben könnte, in der Regel wurden vor allem Beamte bestraft.

In diesem Zusammenhang hatte sie gar nicht an Schong gedacht.

            Sie saß reglos im Fauteuil und starrte aus dem Fenster auf die graue Welt. Die Smogglocke über Peking war heute besonders dicht. Schong war fünf Jahre älter als sie, also ist er – war er erst achtundfünfzig. Das ist für einen Mann doch kein Alter, in diesem Alter sind nur Frauen alt und hässlich, aber Männer doch nicht. Und ihre Mutter war achtzig. Sie dachte an Schong und an ihre Mutter – die beiden waren zwar ein paar Mal aufeinander getroffen, mochten sich aber nicht besonders. Sie fühlte sich außerstande, sich aus dem Sessel zu erheben – und Perlas abgesagte Hochzeit passte nicht mehr in ihr Konzept.

            Sie saß da und blickte hinaus auf den hereinbrechenden Pekinger Abend – es war ihr nicht klar, ob es schon wegen der Abenddämmerung oder nur wegen des Smogs so dunkel war. Jasmine wusste nur, sie müsste aufstehen und Geld für die Operation ihrer Mutter auftreiben, das hätte sie auch getan, wenn ihre Mutter nicht achtzig, sondern hundertachtzig gewesen wäre, aber woher nehmen, sie hatte keine Ahnung. Sie war am Ende.

            Die Türglocke klingelte. Jasmine hatte diesen Laut schon lange nicht mehr vernommen. Besuche erhielten sie nie, nur die Kinder läuteten, wenn sie einmal im Jahr zum Frühlingsfest kamen. Die sind aber schnell, dachte sie und ging zur Tür. Sie nahm an, dass sie von der Polizei aufgesucht wurde. Vermutlich hatten sie einen Bericht von ihren Kollegen aus Shanghai bekommen, dass sie nach Schong gefragt hatte, und würden sie jetzt deshalb abholen. Dabei vergaß sie, dass diese Zeiten längst vorbei waren – jetzt wurden keine Gattinnen von Hingerichteten mehr bestraft, geschweige denn die ehemaligen und längst vergessenen. Demutsvoll ging sie zur Tür und schloss auf.

            In der Tür stand Tschang, in der Hand einen großen, schwarzen Stoffranzen. Auf der Schwelle stand der Mann, von dem sie annahm, er wäre in der tausendköpfigen Menge rund um den Nordbahnhof untergetaucht und mit ihrem Sparbuch in den unendlichen Weiten Chinas  verschwunden.

            Sie schaute ihn mit großen Augen an. Tschang stand leibhaftig vor der Tür und wartete geduldig, weitergebeten zu werden. Sie verspürte die gleiche Leidenschaft wie gestern, als sie zusammen in die dunkle Wohnung kamen und er sie umarmte. Nun war sie nicht mehr allein in der Wohnung und auch nicht mehr alt und hässlich, jetzt war sie nicht einmal mehr allein auf der Welt. Sie trat zur Seite, um ihn einzulassen. Er schloss hinter sich die Tür und umarmte sie. Flehentlich drückte sie sich an ihn. Am liebsten hätte sie jetzt nur ein paar Sachen gepackt, sie in seinen Ranzen gestopft, wäre mit ihm zum Nordbahnhof aufgebrochen, um in das entlegenste Dorf zu fahren, wo man keine Operationen zahlen musste, weil es dort keine Spitäler gab und ohnehin niemand Geld hatte; wo es keine Bestechung gab, weil es keine Leute gab, die man hätte bestechen können, und wo keine Hinrichtungen stattfanden, weil dort fast niemand mehr lebte – wer konnte, war längst in die Stadt geflüchtet. Sie wusste, dass Tschang von ihr etwas ganz anderes wollte, und hätte sie ihm gesagt, dass sie mit ihm von Peking aufs Land gehen möchte, wäre er vor ihr wahrscheinlich wie vor einem bösen Geist zurückgewichen und hätte umgehend die Flucht ergriffen – kein normaler Mensch ging von Peking aufs Land, sofern er nicht dazu gezwungen wurde.

            Die Welle der Lebenslust, die sie überkam, war aber deshalb um nichts schwächer. Sie schaffte es gerade noch, sich zu fragen, wohin das Sparbuch wohl verschwunden sei, bevor Tschang sie ins Schlafzimmer führte.

Is there any point dragging all those boxes upstairs, Tomáš Novák thought to himself. It was a Saturday afternoon at the end of the holidays and the warm breeze of an Indian summer wafted in from the garden through the small cellar window. The sunlight was so bright that if he put a stool under the window it would be light enough for him to read or at least sort out some of the papers, and decide what to burn straight away and what to take upstairs for Gran to read. If he took her the whole box she wouldn’t throw away a single scrap of paper and maybe she wouldn’t read any of it and she’d force him to take everything to that Vránová woman. Or did she really think he’d find something of importance in the cellar? He couldn’t say – he’d never really managed to fathom his grandmother out, but he also suspected that she was only bluffing so as to get him to clean out the cellar. Just lately his grandmother seemed to be more interested in supermarket leaflets than in some dusty old papers.

            He dragged two boxes under the window. He sat down on one of them, opened the other and delved into the papers. This is a job that calls for a cup of coffee and cig, and maybe an armchair, he thought to himself. Maybe there was some sense in Gran’s talk about what could be done with the cellar. He cast his gaze around him. The cellar had almost been cleared and it looked quite cosy on a bright and warm afternoon. If he could afford it... If he sold the house he’d have money enough, but Gran didn’t even want to hear about it, and the house still belonged to her.

He pulled a pile of papers out of the box. They were in an old thick cellophane bag, held together by a perished rubber band that fell apart as soon as he touched it. Guarantee certificates: Calex fridge, Romo spin dryer, mixer, Remoska... all of them long out of date. In the bin! He tipped the box out onto the floor and tossed the guarantees with the perished rubber band into it. It’ll all be chucked away anyway. Faded blue exercise books. School year  1984 - 85. They could easily be his own, but they weren’t: Dominika Vránová, 3A. Czech, homeland studies... They must be from that grand-daughter, but she’s got a different name now: Holubová. He was surprised to discover that Zdena Vránová’s grand-daughter was in his own age-group. He had seen her twice at the court hearing and had thought her much older - the auntie type. It crossed his mind, nevertheless, whether he oughtn’t to return the exercise books to her, seeing she had saved them for over twenty years. But precisely because she’d saved them for over twenty years, she could have easily taking them with her when she moved, he decided, and tossed the exercise books into the rubbish box. Then he gathered up some old yellowed newspapers from the floor. He scanned the titles with his eyes: the Fourth Writers’ Congress, the Renewal Process, Truth about the Miracle at Číhošť, Vengeance for the Nineteen-Fifties – that was underlined in red for some unknown reason, but Tomáš had no wish to discover why; it must have been at the end of the sixties. Yes, of course, 4 June 1968, he noted, glancing at the date. But Tomáš had not the slightest interest in that famed year of ’68, and he turfed all the newspapers into the box. Newspapers now occupied most of the space in the box. There was not much more on the floor to sort, just a shoe box. Surprisingly there was nothing tied round it so it’s lid had come off and it was tipped over onto its side. Tomáš picked up one of several little stacks of green postal order slips, carefully bound with an elastic band. On all of the slips the sum was the same: twenty-five crowns, and so also was the sender: Zdena Vránová, North Street, Spořilov, Prague 4, and the addressee: Vlasta Kryštůfková. The first slip bore the date July 1954, and the rest of them followed in sequence month by month until May 1960. In June 1960 the name of the addressee changed to: František Kryštůfek, and soon after that there was also a new address: instead of the village in the highlands it was now their flat in Prague. In 1972 the amount suddenly soared to two hundred and seventy crowns ­ over ten times as much.

It’s rent!, Tomáš realized. It must be the rent that Zdena Vránová paid for this house. Twenty-five crowns? These days that would be the fee for the transaction. He put the ten stacks aside. He’d take it to Gran just in case she ever felt like feeling sorry for Zdena.

He suddenly felt peculiar sitting there with those slips. Gran received twenty-five crowns a month for that house in Prague ­ she used to call it a “cottage” ­ while she herself was living in one dismal room in a dilapidated monastery in the highlands, and here he was wondering how much he should pay for an air ticket to China. He stood up and stretched. He had been born at a much better time.

If only he could get enough cash! It turned out that Gran thought flights to China cost five thousand crowns and she didn’t want to give him more for the trip.

He couldn’t get that Finnish travel agency out of his head. When he started looking for air tickets on the internet he had no luck at first and then he came across this one out of the blue. It offered air tickets from Helsinki to Beijing for just one hundred euros.

That’s bullshit, he thought, dismissing it, some con trick: they’ll have just one ticket at that price and it’ll have been sold long ago. But he couldn’t resist it. He emailed the agency (the website did not show any other contact, either phone number or address – that fact alone was suspicious, besides which the email suffix was the German“.de” instead of the Finnish “.fi”) and asked them whether they would sell him a ticket from Prague to Beijing via Helsinki and then back from Shanghai. Three hundred and five euros, some Iris ­ no surname ­ wrote to him by return, but the flight would be from Vienna, not Prague. There was another snag too: the ticket would have to be paid for straight away, by credit card over the internet, and the return ticket could be picked up only after he reached Shanghai, at No 41 Zhou Zheng Street, and in this case there was only the address and no email or telephone. This was probably to prevent him from checking whether there really was a travel bureau at that address. If Hana was in Shanghai he would ask her to check it out. Maybe she knew someone in Shanghai... No! It was an obvious con – there was no point wasting any time on it – heaven knows if he’d even get the outward bound ticket when he had paid; it was supposed to be collected at the airport. On the other hand, it would save him at least fifteen thousand crowns... or he could lose ten. He had till midnight to make up his mind – that was something else suspicious: a reservation that expired at midnight Saturday, but Iris (that’s if the person who had emailed him really was called Iris) made no effort to explain it. Yes, 12 midnight on Saturday, she confirmed when he asked her. But that in itself wasn’t so suspicious: maybe the travel agency was in Shanghai and operated on Sundays too...

Whatever happened he would have to buy a ticket by the following week at the latest. Until he had a ticket he couldn’t apply for a visa, and he wanted to leave by 8^th September at the latest, in order to be back by the 24^th and take Gran to her high school reunion. He’d promised her it, as she reminded him every day.

Nothing risked, nothing gained, he said to himself, trying out his favourite slogan. He would often say it, and it often proved right. It had also been on the off chance that he’d written to Hana to say he’d come and visit her, yet she hadn’t invited him and it took her a long time to reply ­ it was several weeks later that she finally replied, telling him to come and saying she was looking forward to seeing him. Tomáš was about to stand up and go straight to his room and book his ticket on line via Finland ­ but then decided to sort out the last two boxes first. There were still ten hours to go before midnight

He grabbed a shoe box full of small black-and-white photos ­ the family around the Christmas tree, some child in a garden – that’s actually our house, he realised; that might interest Gran. The photos captured his attention too and he started to look through them. These old photos will be something like a bonus for Gran on top of those twenty-five-crown rent slips. Tomáš was intrigued to find that the house was just like it was on those fifty-year-old photos, and the question suddenly crossed his mind whether this was good or bad – bad probably; maybe instead of a trip to China he should start to do something with the cottage, but the question immediately evaporated and in its place came the answer: he would do something with it – but not until he returned from China. His return from China could prove quite a good crossroads in respect of some other matters too.

There were only a couple of photos of the house, most of them from elsewhere: children outside a tent, a married couple in front of some castle; ones like that he threw straight in the rubbish. At the bottom of the shoebox lay a yellowing sheet of paper folded in four.

“Dear Vlasta”, he caught sight of the salutation and started to read with curiosity; it didn’t particularly bother him that the addressee, Dear Vlasta, was taking a nap in the bedroom over his head.

 

Helsinki, 25^th November 1955

Dear Vlasta,

It’s ages since I’ve heard anything about how you are or how your husband is, or whether you have children. I have a son called Risto. He’ll be four this summer. He was born just at the time of the splendid Olympics. I didn’t write to you for a long time because my husband Henry was ill. I have only just got round to writing and I have to tell you the sad news that Henry died. You knew Henry, didn’t you, you and your husband František. Henry fell ill a year ago. Suddenly, for no apparent reason, he became dizzy as he was walking along the street and he collapsed. They discovered he had a brain tumour. His parents are both dead, so I’m left all on my own here to sort everything out. I won’t find a decent job because my Finnish isn’t good enough for me to find work as a teacher. I do dish washing at the school canteen, but I’m glad to have the job because Henry left me no money.

You were always my best friend, Vlasta, so I’m making so bold as to write and ask your advice and the advice of your husband František. Should I return home to Czechoslovakia? Mum would be really pleased. She never wanted me to marry Henry and go off into the world with him. I’m a bit apprehensive about it. Sometimes I hear on the radio that things over there are marvellous, but then I read something totally different in the newspapers. I don’t understand it properly and there is no one for me to ask. But at the same time I think more and more that I might be simply wasting my life here and that I ought to return home and teach children. It’s why we studied, after all. Write to me, please, and tell me what you and your husband František think. It goes without saying that you’re to write me the truth. We always told each other the truth, after all.

Give my best regards to your husband and my greetings to Zdena. I have heard nothing about her either, whether she’s married or not. I want to hear all the news.

My address is Albertinkatu 25B, Helsinki, Finland. This is where I live. Henry left me a big flat near the city centre. It’s not a particularly good part of town but I can see the sea and islands from the window. But I expect I’d find somewhere to live back home, wouldn’t I?

Lots of love

Your friend Andula

P.S. When you write the address don’t forget my name is Anna Saarinen.

 

            I’ve found something of real significance, Tomáš realised, as soon as he’d finished the letter, albeit only a few pieces of the puzzle were flitting around in his head so far. By 1955 Gran wasn’t living here anymore. It was the wicked Zdena. But why did the nice Andula also write about the wicked Zdena ­ did she know her too? And seeing that the letter is here does this mean that Gran never received it and she didn’t reply to that Andula? And wasn’t that Andula a bit dopey, rather than nice, if she wanted to return to Czechoslovakia in the nineteen-fifties?

            Maybe Gran will be pleased with him after all. Not only had he cleared out the cellar but he had also found a real treasure in it: a letter more than fifty years old. He dashed to the staircase, but stopped in his tracks. If he bought that ticket to China from the Finnish travel agency he’d fly via Helsinki, and on the way home he would have a whole day to spend there. He could try to find the address – dopey Andula wrote that it was near the city centre ­ and if I’m lucky I’ll find her: Anna Saarinen. Now that would be a proper gift for Gran! He folded the letter up again. He would put it safely in his wallet and take it with him. Or he’d photocopy it at work on Monday to be on the safe side.

Gran was still asleep. Tomáš walked briskly through the front hall to his bedroom. He switched on his laptop, went online and booked a ticket from Vienna to Beijing, returning from Shanghai via Helsinki.

“My flight gets in next week on Thursday 8^th September at 11. 30,” he mailed Hana to Beijing. So now he could call Klára, maybe. Or maybe not. He yawned. He suddenly felt tired and sleepy, as if he had been earned the fifteen thousand plus crowns he’d saved on the ticket with his own hands through hard work. He stretched out on the bed and fell asleep contentedly. Rest is vital before taking a long journey.

중국은 ㅈ으로 . 북경은 ㅂ으로    

   야스미네은 군중들 사이에 서있었다. 그녀는 처형을 보러 왔으나 정작 처형장은 보지     못했다. 그렇게 좋은 표를 얻지 못했던 것이다. 벨이 울렸다. 아마 지금 시작할          모양이다. 그녀는 속으로 생각하고 뭔가 놓치지 않으려고 발끝으로 섰다.

벨소리는 멈추지 않았다. 자스미네는 잠에서 깨어났고 잠시 그 이상한 꿈을 기억해낼 수 없었다. 도대체 왜 그런 꿈이, 그녀는 한 번도 처형장에 가본 적이 없지 않는가! 마법사도 언젠가 표를 얻었을 때 다시는 더 이상 열광적이지 않았다.

그녀는 그 소리가 어디서 오는지 귀를 기울였다. 아니 그건 전화가 아니었다, 그건 문의 초인종이었다. 그녀는 시계를 보았다. 여섯시! 누가 이렇게 일찍이 벨을 울린단 말인가, 벌써 건물의 출입문을 열어놨단 말인가? 지난 몇 년간 아무도 그녀의 초인종을 눌린 적이 없는 데, 지금 누군가가 계속 울리고 있다. 어제저녁에 챵이-그렇지만 챵은 그녀의 침대 옆에 누워있지 않은가. 아마 벌써 일어난 걸까? 그녀는 시골의 노동자들은 오래 전에 벌써 여섯시에 일을 시작하는 것을 상기해냈다. 그러나 그녀는 사실 챵이 아직 일을 하고 있는지 알 수 없었다. 아마도 그는 하루 종일 북쪽 정거장 주위를 어슬렁거리고 다닐지도 모른다. 그리고 운명이 그에게 어떤 유복한 북경의 아가씨를 데려 오면 그녀의 예금통장을 훔칠 수 있을 거라고 기대하고 있다.

돈! 그녀는 이제야 기억이 났다. 오늘이 바로 엄마의 수술비를 병원으로 가져가야하는 마지막 날인 금요일이다. 어제 엄마를 보러 병원에도 가지도 못했다.

벨소리는 그치지 않았다. 야스미네는 일어나고 싶지 않았지만 실내복을 입었다. 그녀는 무엇보다도 다시 이불 깊숙이 들어가고 싶었고, 벨소리뿐 만 아니라 오늘 하루 종일 상관없이 (엄마의 일이 자동적으로 해결되고) 푹 자고 싶었다.

그녀는 일어나서 문 뒤에 서있는 사람이 인내심을 잃어버리지 않고, 떠나가지 않고 그녀를 혼자 내버려두지 않기를 바라면서 문으로 천천히 다가갔다.

그건 남편인 마법사일 수는 없다. 그라면 그는 일요일까지 돌아왔어야 하든지 아니면 열쇠를 가지고 있을 테니까. 그 외에도 아마도 그는 홍콩에서 전혀 돌아오지 않았을지도, 돌아온다 한들 그녀에게는 안 올 테니까. 야스미네는 그럼에도 불구하고 문 가까이서 주춤했다. 그녀는 돌아와서 침실 문을 잠갔다. 

그녀는 출입문을 열었다. 문 뒤에는 페를라가 서 있었다.

“엄마” 그녀는 애원하듯이 엄마의 목에 매달리며 누군가가 자기를 보지나 않을까 두려워서 얼른 뒤로 문을 잠갔다.

야스미네는 놀란 모습으로 딸을 바라보았다. 처음으로 그녀는 천천히 꿈꾼 것을 자세히 생각해보았다. 그리고 챵이 어제 저녁에 문을 두드리기 전에 무엇이 일어났는지를 상기했다. 갑자기 그 이상한 꿈도 명백해졌다. 처형에 대한 꿈은 우연이 아니었다.

“부엌으로 와, 차를 끓여줄게.” 라고 조용히 속삭이고 페를라의 손에서 가방을 받았다.

엄마는 그녀에서 샤워를 하든지 누워서 쉬는 것 외에는 아무것도 권하지 않았다. 그녀는 여기서 페를라가 챵을 만나지 않기를 바랐다, 왜냐하면 그녀는 오래 전에 성인이 되었고 또 그녀도 마법사의 딸이 아니었기 때문이다. 그러나 챵은 시골 노동자였다. 페를라가 자신에 대해서 무슨 생각을 할까. 그녀는 페를라를 부엌에 앉혀놓고 챵을 내보냈다.

그녀는 부엌에서 차 사발에 차 잎을 넣고, 알루미늄 냄비에 물을 붓고 가스레인지 위에 올려놓았다.

“왜 넌 내게 아무 말도 하지 않았니? 왜 넌 더 일찍이 오지 않았니?” 야스미네는 물었다.

“저는 마법사가 무슨 말을 할지....두려웠어요.”라고 페를라는 당황해서 침실을 향해 머리를 끄덕이며 조용히 속삭였다. 그녀는 거기에 마법사가 자고 있고 그 사람 때문에 속삭이고 있다고 생각했다. 야스미네와 마찬가지로 페를라는 그의 이름을 부르지 않고 언제나 그에 대해 말할 때는 마법사라고 말했다.

그렇다, 마법사가 무슨 말을 할지 야스미네도 무서웠다. 그는 야스미네의 어머니를 결코 좋아한 적이 없었다. 그는 시골서 온 바보 같은 친척 노파 때문에 조금 수줍어했다. 그러나 그건 죵하고는 비교할 바가 못되었다! 페를라가 봄의 축제와 죵에게 대해 뭔가 불쑥 말을 던지면 마법사는 언제나 오만하게 씩 웃곤 했다. 벼락부자가 된 죵은 최근에 와서야 최종 결정 후에 당원이 되었다. 야스미네는 언제나 마법사가 죵을 조금 부러워한다고 생각했다. 또 마법사가 만일 우연히 홍콩에서 그녀에게 돌아오기를 원한다면, 마법사는 엄마의 수술을 위해 십만 위안을 지불해야하고, 그리고 죵이 처형되고 나면 마법사는 즉각 다시 떠나 가버릴 거라는 것을 확신하고 있다.

그녀는 페를라에게 차를 따라주고 그녀의 머리를 쓰다듬었다.

“여기서 기다려 내 금방 돌아올게.” 페를라는 그녀가 어디에 가는지 묻지 않고, 마치 야스미네가 뭔 가로부터 자신을 보호하도록 하기라도 하듯이 그녀를 다시 꼭 껴안았다,

“차나 다 마셔.” 야스미네는 말하고 부드럽게 페를라 풀어놓았다.

엄마가 돌아오면 그때 난 다 말해줄 거야, 페를라-메이린은 속으로 다짐을 했다.

엄마, 결혼식은 없을 거야. 다시 말해 결혼식이 있다면 언젠가 다른 나라에서 있을 거야. 왜냐하면 오늘 우리는 헹과 함께 떠나가고 벌써 내일이면 유럽으로 향해 비행기를 탈거야. 엄마가 내게 전화하지 않았었더라도 난 북경으로 갔을 거야. 그렇지만 마법사에게 그것을 말하고 싶은지 엄마 스스로 결단을 내려야해. 나 때문이라면 엄마는 할 수 있어. 그것 때문에 오늘 그는 이제 우리를 경찰에 보고할 수 없을 거야. 보고할지라도 아무것도 다를 게 없어, 왜냐하면 우리는 합법적으로 떠나갈 테니까. 적어도 헹이 그것을 말했겠지. 그녀는 엄마에게 말할 모든 것을 깊이 생각해보았다. 그러나 야스미네는 돌아오지 않았다. 돌아오지 않았다.

Jasmine avasi hiljaa makuuhuoneen oven. Zhang nukkui yhä, autuaana ja luottavaisena, yksi käsi hellästi Jasminen tyynyllä, kuin silittäen hänen päätään unessa.

Jasmine astui hänen luokseen, mieli teki ravistella, mutta silittikin sitten vain kevyesti miehen hiuksia. ”Sinun täytyy nousta.” Jasmine olisi mieluiten käynyt uudelleen makuulle hänen viereensä ja siirtänyt hyväilevän käden tyynyltä päänsä päälle, kaulalleen, hartioille, kyljelle, mihin tahansa kohtaan ruumistaan, joka ei Zhangin ansiosta enää vaikuttanutkaan vanhalta ja rumalta. Hän tiesi, että jos hän nyt lähettää Zhangin pois, hän ei varmaankaan enää ikinä näe häntä. Mies katoaisi ihmisjoukkoihin pohjoisen aseman luona, johonkin Kiinan tuhansista loputtomista pikkukaupungeista, koska ennemmin tai myöhemmin hänet ajetaan Pekingistä, niin kuin ajetaan kaikki oleskeluluvattomat maalta tulleet työläiset, kun he ovat saaneet rakennettua sen mitä piti. Viimeistään olympialaisten jälkeen Zhang ajetaan pois, mutta vaikka hänen onnistuisikin jäädä Pekingiin, jos hän vaikka löytäisi toisen kunniallisen pekingittären, jolla ei todella olisi ketään muuta miestä ja joka menisi naimisiinkin hänen kanssaan, siinäkin tapauksessa Zhang katoaa Jasminelta, joka ei näe häntä enää koskaan. Jasmine ei koskaan enää painaudu häntä vasten, ihana hehku ei hyöy Jasminen yli, Zhangin käsi ei rauhoita hänen huolten painamaa päätään.

Mutta Jasmine ei voi muuta – keittiössä häntä odottaa Helmi, joka menetti isänsä ja jonka varmaankin siksi hylkäsi sulhanenkin, ja sairaalassa äiti – odottaa turhaan rahoja, jotka Jasmine tuo, tai jollei tuo, äiti kuolee.

”Sinun täytyy nousta ja lähteä”, hän sanoi ja ravisti Zhangia voimakkaammin. Zhang avasi silmänsä ja katsoi Jasminea ymmällään.

”Nukuin pommiin!” Zhang hyppäsi vuoteesta ja alkoi pukeutua ripeästi. ”Pitäisi jo olla työmaalla.”

”Hiljaa”, Jasmine nosti sormen huulilleen, ”sinun täytyy poistua hiljaa, koska… koska mieheni tuli takaisin”, hän päätti lauseen, koska mies vaikutti hänestä painavammalta syyltä poistua kuin tytär. Sillä välin kun Zhang pukeutui, Jasmine pakkasi hänen tavaroitaan nyyttiin. Mies seurasi häntä surullisella katseella, mutta pysyi vaiti.

Jasmine sitoi nyytin hitaasti. Hän tiesi, että tyttären luo keittiöön on palattava pian, muuten Helmi tulisi tänne. Samalla hän ei kuitenkaan halunnut hyvästellä Zhangia, ei halunnut että Zhang häviäisi eikä hän näkisi miestä enää koskaan.  

”Soitellaanko?” hän kysyi ojentaessaan nyytin Zhangille. Mies katsoi häntä ymmällään, ikään kuin olisi äkkiä lakannut ymmärtämästä mandariinikiinaa. Kuinka he olisivat voineet soitella? Eikö nainen muka tiennyt, ettei maalta tulleilla työläisillä ole puhelimia, korkeintaan yksi kännykkä koko porukalla, jotta heihin saisi yhteyden, jos kotona sattuu jotain?

Jasmine otti pöydältä metrolipun ja kirjoitti siihen nopeasti numeronsa, kännykkänumeron, koska tämä asuntohan pantaisiin maan tasalle jo parin kuukauden päästä.

”Soita minulle”, hän toisti anovasti ja painautui tiukasti Zhangia vasten, vaikka tiesikin syvällä sisimmässään numerolappusen olevan pelkkä rauhoittava tabletti pahinta epätoivon aaltoa vastaan. Häntä alkoi kuitenkin heti hävettää − tässä hän ajattelee epätoivoa, kun keittiössä on Helmi odottamassa.

Silloin kuului kuinka avain kääntyi lukossa. He irrottautuivat saman tien toisistaan. Zhang vetäytyi takanurkkaan ja Jasmine avasi makuuhuoneen oven ja astui nopeasti eteiseen. Siellä hän tapasi Helmin, joka ilmeisesti oli kuullut avaimen kääntymisen keittiöön. Helmi katsoi häntä kysyvästi, mutta Jasmine ei selitellyt mitään, levitti vain kätensä ja kiirehti ovelle.

Sillä välin ovi avautui ja taikuri astui sisään matkalaukkuineen.

”Tulit takaisin”, Jasmine henkäisi hämmästyksestä, ”nyt jo?” Hän seisoi taikurin edessä. Hän ei uskaltautunut lähemmäs, muun muassa siksi, ettei mies haistaisi Zhangin tuoksua. Amerikkalaisissa elokuvissa, joita nykyään tuli toisinaan televisiosta, sellaista sattui.

”Miksen tulisi?” taikuri töksäytti. Hän ei tosiaankaan kaivannut kysymyksiä siitä, miksi oli palannut suunniteltua aiemmin, etenkään, kun läsnä oli Jasminen tytär. Mitä tytär täältä hakee, onko nyt muka kevätjuhlan aika?

”Tule, tule keittiöön, olemme juuri juomassa teetä, Meilin tuli käymään”, Jasmine sanoi ja otti taikuria kädestä ohjatakseen hänet mukaansa. Taikuri ei sietänyt Helmi-nimen käyttöä, koska Jasminelta oli kerran lipsahtanut, että nimen oli tyttärelle keksinyt Rong.

”Join teetä jo lentokoneessa, menen mieluummin pesulle”, taikuri sanoi ja irtautui Jasminen otteesta. Jasmine jähmettyi. Peseytyminen kyllä kävisi, mutta sitä ennen taikuri haluaisi riisuutua. Hän menisi makuuhuoneeseen hakemaan puhtaita alusvaatteita, mikä nyt neuvoksi? Tilanne muistutti vähän kansanteatterin farsseja − ehkäpä jonkin sentapaisen esittäminen olisi tuonut heille enemmän suosiota kuin kuluneet taikatemput. Jasmine toivoi äkkiä, ettei olisi pelkkä taikurin apulainen, vaan itse taikuri, joka voisi saada Zhangin katoamaan, heilauttaa taikasauvaa niin, että kaivinkone, joka purki vähitellen heidän katuaan, lähtisi liikkeelle ja haukkaisi ison palan makuuhuoneen ulkoseinää, silloin Zhang kyllä pääsisi jotenkin ulos. Taikuri ei saa nähdä häntä, muuten hän heittää minut ulos, ja Helminkin, takoi Jasminen päässä. Outoa ettei hän tullut ajatelleeksi yksinkertaisinta mahdollisuutta − sysätä kaikki tyttären niskoille. Tuon maalta tulleen työläisen toi tänne Meilin, olisiko minun pitänyt ajaa tyttäreni ulos? Helmi on älykäs, hän olisi tajunnut asian heti, eikä Zhangilta olisi kukaan kysynyt mitään. Zhang olisi heitetty ulos joka tapauksessa.

”Kylpyhuoneeseen on nyt menossa Helmi”, Jasmine keksi äkkiä, ja ajatus tuntui sillä hetkellä pelastukselta. Hän ei kiinnittänyt huomiota kasvavaan ärtymykseen taikurin katseessa. Hän työnsi yllättyneen Helmin nopeasti kylpyhuoneeseen ja ohjasi taikurin keittiöön.

”Istu toki, istu”, hän sanoi, kaatoi teetä ja auttoi jopa kengät jalasta, ”tuon sinulle heti… tohvelit”, ja katosi makuuhuoneeseen. Zhang odotti jo oven luona.

”Tule”, Jasmine kuiskasi, otti häntä kädestä, saattoi varpaisillaan ulko-ovelle, työnsi porraskäytävään ja sulki oven mahdollisimman varovasti. Samassa hänen sydämensä oli pakahtua siitä, ettei hän ollut suudellut Zhangia edes hyvästiksi – mutta se oli jo myöhäistä.

Murehtimiseen ei ollut nyt aikaa. Ennen kaikkea piti tuoda taikurille tohvelit ja Helmille pyyhe ja heti sen jälkeen tarkistaa, ettei makuuhuoneeseen ollut jäänyt jälkiä Zhangin vierailusta.

Ei ollut, nopealla silmäyksellä ei löytynyt mitään. Hän suoristi sänkyjen vuodevaatteet, avasi ikkunan. Hän kumartui vielä tarkistamaan, ettei sänkyjen alle vain ollut pudonnut mitään, mutta siellä ei ollut muuta kuin pölyhahtuvia − ja metrolippu, johon hän oli kirjoittanut numeronsa Zhangille, ikään kuin numeroa voisi halata ja hyväillä, rakastella numeron kanssa. Kaiken lisäksi numero oli ihan tavallinen, siinä ei ollut yhtään kahdeksikkoa.

Epätoivoon ei ollut nyt aikaa. Hän palasi keittiöön ja laittoi tohvelit taikurin jalkaan.

”Tohvelit osaan laittaa itsekin”, taikuri murahti, mutta nyökkäsi tyytyväisenä. ”Mitenkäs äitisi?” hän jopa kysyi rajoittaakseen uteluita Hongkongista ja siitä, miksi oli palannut sieltä niin aikaisin – jopa niin yksinkertainen nainen kuin Jasmine saattaisi aikanaan oivaltaa, että suursuosion vuoksi esiintyjän vierailua pidennetään, ei lyhennetä.

K kao Kina, P kao Peking

Jasmin je stajala u gomili ljudi. Došla je da gleda pogubljenje, ali samo gubilište nije videla, nije dobila karte sa dobrim mestima.

Začulo se zvono. Valjda će sada početi, pomislila je i popela se na prste ne bi li bar nešto videla.

Zvonjava nije prestajala. Jasmin se probudila, trebalo joj je malo vremena da dođe k sebi od sna. Kakvi su to snovi zaboga, ona na gubilištu nikada nije ni bila! Ni mađioničar nije bivao preterano oduševljen kada bi ponekad dobio karte.

Pokušala je da prepozna odakle zvuk dolazi. Ne, nije bio telefon, bilo je to zvono na vratima. Pogledala je na sat. Šest sati! Ko bi mogao biti ovako rano, zar su već otvorili ulaz zgrade? Već nekoliko godina im niko nije zazvonio na vrata, a sada stalno neko zvoni. Sinoć Čang, ali Čang je sada ležao pored nje u krevetu. On bi možda morao i da ustane? Mislila je da u šest sati ujutro radnici na gradilištu već uveliko rade. Mada ona zapravo nije ni znala da li Čang radi. Možda se po cele dane potuca po železničkoj stanici i čeka da mu sudbina dodeli nekakvu dobrostojeću pekinšku milostivu gospoju da joj ukrade štednu knjižicu.

Novac! Setila se. Danas je petak, poslednji dan da u bolnicu odnese novac za maminu operaciju. Juče nije ni otišla da poseti majku.

Zvonjava nije prestajala. Jasmin je nevoljno ustala i obukla bade mantil. Najradije bi se zarila duboko pod ćebe i prespavala ne samo zvonjavu, nego ceo današnji dan - nek se to sa mamom samo već nekako reši.

Ustala je i pošla ka vratima polako, ne bi li taj što stoji pred vratima izgubio strpljenje, otišao i ostavio je na miru. Mađioničar sigurno nije. On treba da se vrati tek u nedelju, osim toga, on ima ključeve. Na kraju krajeva, najverovatnije se neće ni vratiti iz Hongkonga, ili hoće, ali ne njoj.

...

Jasmin je tiho otvorila vrata od spavaće sobe. Čang je još uvek spavao, blaženim i naivnim snom, jedna ruka mu je ležala na Jasmininom jastuku, kao da je u snu milovao po glavi.

Prišla mu je, htela je snažno da ga prodrma, ali ga je samo ovlaš pogladila po kosi.

“Moraš ustati”, rekla je. Najradije bi legla ponovo pored njega, uzela njegovu ruku što miluje jastuk i stavila je na svoju glavu, vrat, ramena, bok, na bilo koji deo svog tela, koje zbog Čanga ne izgleda više staro i ružno. Znala je da  ako Čangu sada kaže da ide, najverovatnije ga zaista više nikada neće videti. Izgubiće se u gomili ljudi oko železničke stanice, u jednom od hiljada kineskih gradića, jer će ga iz Pekinga pre ili kasnije proterati, baš kao i sve radnike iz unutrašnjosti koji nemaju boravišnu dozvolu, kada izgrade ono što je trebalo da se izgradi. Najkasnije posle Olimpijade će ga oterati. Mada, čak i da mu se posreći da ostane u Pekingu, i nađe tu nekakvu pristojnu pekinšku gospoju, koja bi mu zaista bila verna, čak se možda za njega i udala, sve jedno će ga Jasmin izgubiti, i nikada ga više neće videti. Nikada se više neće stisnuti uz njega, neće osetiti kako je preplavljuje taj predivni žar, neće je više nikad umiriti njegova ruka na njenoj od briga teškoj glavi.

Ali nema izbora – u kuhinji je čeka Perla, koja je izgubila oca, zbog čega je najverovatnije i budući muž napustio, a u bolnici majka – ona uzaludno čeka na novac koji Jasmin treba da donese, jer će bez njega umreti.

“Ustani, moraš otići”, prodrmala je Čanga malo jače. Otvorio je oči I zbunjeno je pogledao.

“Uspavao sam se!” iskočio je iz postelje I počeo da se oblači.

“Trebalo je već da sam na gradilištu”.

“Tiše!” stavila je Jasmin prst na usne, “moraš tiho da odeš jer se… jer se vratio muž”, - završila je. Muž joj se činio kao prigodniji izgovor nego ćerka. Dok se Čang oblačio stavljala mu je stvari u ranac. Tužno je pratio pogledom, ali je ćutao.

Jasmin je polako vezivala ranac. Morala je što pre da se vrati u kuhinju kod Perle, inače će Perla doći ovamo. Ali nije htela ni od Čanga da se rastane, nije htela da ga izgubi i više nikad ne vidi.

„Čućemo se?“ pitala je Čanga dodajući mu ranac. Pogledao je zbunjeno, izgledao je kao da odjednom ne razume mandarinski. Kako da se čuju? Zar ova žena ne zna da radnici iz unutrašnjosti nemaju telefon, najviše jedan mobilni na celu grupu, da ih zovu ako se kod kuće nešto desi?       

Jasmin je uzela sa stola papirić od karte za metro i na njemu na brzinu napisala broj svog telefona, mobilnog, ipak će ovaj stan rušiti za par meseci.

„Nazovi me“, ponovila je sebi u bradu i nasrtljivo se privila uz Čanga, iako je u dubini duše znala da je taj papirić sa brojem telefona samo pilula za smirenje, u borbi protiv najgoreg očaja. Istog trenutka se zastidela – dok ona misli na svoj očaj – Perla je čeka u kuhinji.

Odjednom se začulo okretanje ključa u bravi. Brzo su se razmakli jedno od drugog. Čang se pomerio unazad i stao u ćošak, a Jasmin je otvorila vrata od spavaće sobe i brzim korakom izašla u hodnik. Naišla je na Perlu, koja je verovatno isto čula ključ. Pogledala je upitno, ali Jasmin ništa nije rekla, samo je ispruženih ruku požurila ka vratima. Utom su se vrata otvorila i mađioničar sa koferom uđe u stan.

„Vratio si se,“ jedva izusti Jasmin u čudu, „zar već?“ Stajala je pred njim. Nije se usudila da mu se približi, pored ostalog i da ne bi osetio Čangov miris na njoj. U američkim filmovima koje su u to vreme ponekad davali na televiziji takve stvari su se dešavale. 

“Zašto se ne bih vratio?”pitao je mađioničar neprijatnim tonom. Zapravo ga nije ni zanimalo zašto ga ispituje, pogotovu dok je njena ćerka tu. Šta ona uopšte traži ovde sad, pa nije valjda Uskrs?

“Dođi, dođi u kuhinju, baš pijemo čaj, došla je Perla,” uhvatila je mađioničara za ruku dag a povede sa sobom.

“Popio sam čaj u avionu, radije bih se okupao,” istrgao je ruku. Jasmin se prepala. Da se okupa, to je u redu, ali će pre toga hteti da se svuče. Moraće da ode u spavaću sobu da uzme veš, i šta onda? Situacija je pomalo podsećala na farsu popularnog pozorišta – možda bi sa nečim takvim imali više uspeha nego sa izlizanim mađioničarskim trikovima. Zažalila je što je samo asistentkinja, što nije sama mađioničar da učini da Čang nestane, da mahne čarobnim štapićem, da se bager što je polako rušio njihovu ulicu zaleti i odgrize ogroman zalogaj zida susedne sobe, Čang bi iz nje već uspeo nekako da se izbavi. Ne sme ga videti, inače će me izbaciti, oboje će nas izbaciti, proletelo je Jasmin kroz glavu. Čudno da joj nije pala na pamet ona najjednostavnija mogućnost – da sve svali na ćerku. Tog radnika je dovela Perla, zar je trebalo da ga izbacim? Perla je pametna, odmah bi shvatila, a Čanga niko ništa ne bi ni pitao. Čanga bi svejedno izbacili. “Perla je upravo pošla u kupatilo”, odjednom se Jasmin setila rešenja koje joj se u tom trenutku činilo spasonosnim. Nije primetila sve veću razdraženost u mađioničarevim očima. Brzo je gurnula iznenađenu Perlu u kupatilo i odvela mađioničara u kuhinju.

“Sedi, sedi,” nalila mu je čaja i čak mu pomogla da skine čizme, “odmah ću ti doneti…papuče,” odjurila je u spavaću sobu. Čang je već čekao kod vrata. “Hajde,” uhvatila ga je za ruku, dovela ga do vrata na prstima, izgurala na hodnik i vrata za njim pažljivo zatvorila. U tom trenutku joj se tako silno steglo srce što Čanga ni na rastanku nije poljubila – ali za to je već bilo kasno.

Za žaljenje sada nije bilo vremena. Prvo mora mađioničaru da odnese papuče a Perli peškir, i odmah potom da proveri da nisu u spavaćoj sobi za Čangom ostali bilo kakvi tragovi. Nisu, letimice je pregledala sobu i ništa nije našla. Zategla je posteljinu, otvorila prozor. Pogledala je i pod krevet, da nije nešto slučajno zapalo, ali ispod kreveta, osim nagomilane prašine, ničeg nije bilo – samo karta za metro, na kojoj je Čangu napisala broj svog mobilnog telefona, kao da se broj može zagrliti i milovati, kao da se sa brojem može voditi ljubav. I uz sve to, bio je to potpuno običan broj, u njemu nije bilo ni jedne osmice.

Za očajavanje sada nije bilo vremena. Vratila se u kuhinju i nazula miđioničaru papuče. “Mogu se sam obuti,” promrmljao je, ali zadovoljno klimnuo glavom. Čak je pitao “Kako je mama?”, da spreči bujicu pitanja o Hongkongu i zašto se tako brzo vratio – i prostodušnoj ženi kakva je Jasmin bilo bi možda posle nekog vremena jasno, da se gostovanje zbog velikog uspeha produžava, a ne skraćuje.

           – Ничего, что ты пойдешь одна? – спросил Илмари, подойдя сзади. Илона стояла у большого окна на девятом этаже отеля Holiday Inn. В глубине под окном лениво текла широкая коричневая тропическая река, как в книгах Джозефа Конрада, которые она взяла с собой в путешествие и которые не могла дочитать. За рекой в зелени прятались лачуги -туземная деревня, - а за ней, из бесконечного зеленого массива джунглей неожиданно устремлялось в небо высокое белое здание.

            - А в чем дело? – Илона повернулась от окна. – Я думала, семинар начинается только завтра…

Она действительно думала, что семинар по распространению и продажам новых продуктов фирмы на местах только формальный повод, чтобы они с Илмари могли сюда приехать вместе. Она не могла себе представить, что финские телефоны проникли даже сюда, на этот отдаленный остров на краю света.

            В холле гостиницы, растерянно озираясь, Илона искала группу, с которой должна была отправиться на сегодняшнюю экскурсионную программу – обед в ресторане национальной кухни и посещение воскресного рынка, пока Илмари будет готовиться к завтрашнему семинару.

            - Вы госпожа Сааринен? – к ней подошел молодой человек в полотняных брюках, по виду ее ровесник.

            Она усмехнулась. «Все еще впереди», - с озорством подумалось ей. Разумеется, здешняя секретарша Илмари заказала обслуживание на имя шефа. Правда, она могла быть и младшей Сааринен, но Илона предпочла промолчать, и лишь улыбнулась.

            - Куда сначала, на рынок или на обед? – спросил гид. Оказалось, что с ними больше никто не идет. Группа была она сама.

            - На обед, - сказала Илона, вызвав явное удовольствие у гида.

            - Я выбрал ресторан с самой настоящей мусульманской едой, - пояснил он, - а, кроме того, ресторан совсем рядом с рынком, так что мы увидим его хотя бы из окна, потому что он уже скоро закроется.

            Они пришли в ресторан, который скорее напоминал зачуханный Макдоналдс или буфет «Спутник» в Брно прошлых лет. Илона с жадностью посмотрела на пульт самообслуживания, но гид подвел ее к столику.

            - Я закажу вам фирменное блюдо, - объявил он с гордостью. Илона не слишком стремилась попробовать фирменное блюдо, с большим удовольствием она пошла бы с Илмари в китайский ресторан, как в Куала-Лумпуре. Без всякого аппетита она ковырялась в соусе, из которого торчал куриный коготь.

            За окном закрывался рынок, люди сворачивали палатки, убирали ощипанные куриные тушки и половинки поросят и коров, кое-кто с набитыми полиэтиленовыми сумками садился на мотоцикл, родители с грудным ребенком уезжали домой, может, в джунгли, а может, на соседнюю улицу. В прицеп другого мотоцикла торговец загружал непроданную одежду. Положив сверху упаковку зеленых футболок с черным портретом Усамы бен Ладена, он уехал. Начался дождь.

            - Что делаем сейчас? – спросила Илона как настоящая светская колониальная дама.

            - Отведу вас в гостиницу, и вы свободны, - ответил гид.

            - А Вы чем будете заниматься? – полюбопытствовала она и добавила, чтобы вопрос не звучал слишком навязчиво или заинтересованно. – И вообще, чем здесь занимается большинство людей воскресными вечерами?

            - Я в основном смотрю по телевизору индийские фильмы. Они длинные, иногда даже по пять часов, - хвастливо произнес гид. Будто ненастным воскресным вечером, кроме как смотреть телевизор, можно делать что-то другое. На Борнео, в Брно, в Праге, в Хельсинки...

            - До гостиницы я сама доберусь, - сказала Илона, прощаясь с гидом перед рестораном. - Вы только покажите, в какую сторону идти.

Дождь уже перестал.

            Рынок опустел удивительно быстро, только в открытом кафе на углу большого перекрестка сидели и пили чай несколько мужчин. На треножниках у тротуара стояли два больших котла с остатками недавнего обеда, в углу под небольшим навесиком работал телевизор. Вероятно, сейчас должен был начаться длинный индийский фильм…

            Илона обошла круговой объезд с большой красно-белой скульптурой кошки посередине. За перекрестком она направилась по широкому проспекту, окаймленному солидными домами с большими палисадниками. Она шла по пустынной воскресной улице. Сумерки воскресенья на Борнео были такими же, как в Брно, – время как бы остановилось в оцепенении, дожидаясь вечера, чтобы потом с новой силой устремиться в пространство.

Дома становились меньше, а улицы оживленнее. Илона миновала бензоколонку, скорее даже бензоколоночку – одна стойка на тротуаре, керамическую мастерскую с рядами выставленных мисок и ваз, китайскую аптеку, чем дальше, тем больше встречала в основном молодых людей с сумками и рюкзаками. Она очутилась на автобусном вокзале.

Автобусный вокзал в воскресенье вечером она хорошо знала. Илона тоже часто возвращалась с сумками от родителей. Уже на пятьдесят первом километре шоссе начинала думать о том, будет ли Томаш ждать ее на вокзале или нет, будет ли дома, был ли он действительно у матери, как утверждал, станет ли опять упрекать ее, что не учится, что торчит за перегородкой в турагенстве, захочет ли он на ней когда-нибудь жениться или, наоборот, скоро попросит Илону съехать с его квартиры…

За вокзалом была улочка, полная магазинчиков с одеждой. В Праге и Брно она воротила нос от китайских и вьетнамских магазинов, здесь же Илона с любопытством вошла в такую «кишку» и купила себе экстравагантную черно-розовую футболку, там же в магазине надев ее вместо строгой блузки с воротничком. У нее мгновенно улучшилось настроение, и бесцельные блуждания по городу обрели смысл. Фокус в том и состоял, что ее обыденная жизнь протекала не здесь, поэтому она не ждет ни чешского, ни местного Томаша.

Наоборот, в роскошном отеле ее ждет Илмари, ее богатый финский друг с экзотическим загаром. Он намного старше… на столько старше, чтобы хотеть только ее, Илону, и никакую другую.

Возвращаться в гостиницу она пока не хотела: Илмари еще подумает, будто она не может и секунды обойтись без него. Она села на террасе элегантного кафе на набережной тропической реки и заказала имбирный чай. Вытащив мобильник, стала посылать эсэмэски. «Привет с Борнео, долетела хорошо», - сообщила она маме. «Уже четырнадцатый раз совершила перелет, пламенный привет с Борнео в Брно», - написала она Лукашу, своему однокласснику, которого встретила в библиотеке, и пока она нажимала на клавиши, ей пришло в голову, что Борнео – это почти как Брно, всего на две буковки длиннее.

Кому еще? Томашу? «Я на Борнео с новым другом, всего наилучшего?» Она бы с удовольствием так написала, если бы неделю тому назад, когда они разошлись и она вернулась в Брно, Томаш не попал в аварию.

- Нет, я заплачу, - ответила Илона официантке, когда она подошла и предложила еще чаю. Илона сунула мобильник в сумочку и достала кошелек. Вдруг ей показалось, что что-то было не так, как должно быть. Внезапно она поняла: на левой руке не хватает кольца. «Когда же оно было последний раз на пальце? – ломала Илона голову, но не могла вспомнить. – Может, осталось в резиденции в Куала-Лумпуре. Может, соскользнуло где-нибудь в самолете или в гостинице, а может, просто в ванной». Это было особенное колечко: золотой ободок с гранатовым листочком в середине. Вскоре после того, как она переехала к Томашу, колечко ей подарила его сумасшедшая тетка. Илона не знала даже, драгоценное оно или просто побрякушка, но оно ей нравилось, несмотря на то что было велико и она вынуждена была носить его на среднем пальце. Всё собиралась уменьшить колечко… Томаш же утверждал, что это ценная семейная реликвия, и Илона, конечно, раз уж они расстались, собиралась его вернуть, но не успела… и не успеет – колечко исчезло. Ей было неприятно, что таким образом вроде бы порвалась ниточка, связывавшая их с Томашем. Она могла пойти обратно той же дорогой, какой пришла сюда, может, нашла бы подарок. Нет, вряд ли оно соскользнуло просто так, она его потеряла, чтобы больше не думать о прошлом.

Илона вошла в лифт, нажала на девятку и опять задрожала от холода. В отеле всюду исправно работали кондиционеры. Скорее бы оказаться в комнате, где ее согреет Илмари, где она сможет снять футболку и все остальное тоже, сможет к нему прижаться и они будут любить друг друга. В этом тоже крылась причина, почему она за этим почти незнакомым финном увязалась на край света. Ей очень нравилось, как он ее любил, но об этом Лукашу она не сказала, когда говорила с ним о предстоящем путешествии на Борнео. Она постеснялась рассказать ему об обжигающих волнах и волнующих поцелуях, о таких вещах можно рассказывать только подругам, но в Брно у нее не было ни одной подруги.

Илона вошла в комнату и тут же закрыла за собой дверь. Сняв неудобные лодочки, она огляделась в поисках записки от Илмари, а потом увидела самого Илмари. Он лежал на постели одетый и спал. На ночном столике стояли стакан, наполовину выпитая бутылка пива и пустая сувенирная бутылочка коньяка из мини-бара.

Илона разделась, закрылась в ванной и долго стояла под горячим душем. Она помыла голову, закуталась в мягкий, пушистый гостиничный халат, на цыпочках вышла в комнату – Илмари еще спал, тяжело дыша. Уже начинало темнеть. Илона хотела снять халат и голышом прижаться к Илмари, но поняла, что ничего не получится. Она подошла к окну и смотрела в темноту – на дождь и загорающиеся огни города в джунглях, далекого как от ее дома, так и от домашнего очага Илмари. Она завидовала этим незнакомым людям за освещенными окнами в своих домах, которые сейчас поужинают, а завтра рано утром опять пойдут на работу, а после работы в какое-нибудь кафе на набережной, потом вернутся домой, поужинают, утром снова встанут и пойдут на работу; в воскресенье отправятся к морю, в джунгли или будут смотреть длинный индийский фильм. И эта скука и будничность вдруг представились Илоне заманчивой и несбыточной мечтой, настоящей жизнью.

Она отошла от окна. Вынула из сумочки мобильник, но никаких сообщений не было, ни от Лукаша, ни от мамы. Это показалось Илоне странным и неприятным, но она вспомнила, что дома, в Чехии, сейчас уже, возможно, ночь. Или еще. Она услышала, как Илмари за ее спиной зашевелился, спросонья произнес какую-то непонятную фразу, вероятно по-фински, и зажег лампочку над постелью. Илона повернулась к нему, сняла халат и нагишом юркнула к Илмари: захотелось поиграть в домашний очаг, воскресный вечер за освещенным окном или хотя бы в любовь перед ужином.

Парковка перед «Икеа» была заполнена машинами, людьми, шумом. Солнце золотило желтеющие листья на деревьях в лесопарке неподалеку. Была суббота, первая суббота после каникул. Погода не могла решить, то ли продолжить лето, то ли начать уже осень. «Что если я подожду тебя в машине?» - чуть не сорвалось с языка Илоны, когда мама наконец припарковалась, но она промолчала. Мама, разумеется, рассердилась бы, потому что они приехали сюда из-за нее, Илоны. Да и в машине делать было нечего: почитать она с собой ничего не взяла, но вряд ли она скучала бы, потому что могла снова и снова читать сообщение, которое ночью пришло ей от Илмари. Она быстро вынула мобильник. Она еще раз прочтет сообщение, наберется сил для забега с тележкой по «Теско» и «Икеа» - любимого занятия мамы, и увидела, что пришло новое сообщение. Опять от Илмари, опять то же длинное предложение, которое она должна была прочесть дважды, чтобы понять.

Все лето Илмари молчал, и Илона уже решила, что все кончено и что бассейн под пальмами и резиденцию в лучшем квартале Куала-Лумпура можно теперь только вспоминать или вовсе забыть.

Но сейчас отвечать Илмари она не будет. Такие вещи не решаются на парковке. Илона побежала вслед за матерью, уже стоявшей под навесом с тележками и шарившей в кошельке в поисках монеты в десять крон.

Однако радость ее неожиданно испарилась. Из красной машины около самого навеса на Илону неподвижным взглядом смотрела пожилая женщина. Илона ускорила шаг (мама уже устремилась с тележкой ко входу), но, устыдившись, сделала пару шагов назад. «Вряд ли это может быть тетушка Томаша», - попыталась убедить себя Илона, но знала, что может. Ведь странная тетушка жила в Брно, так что встретить ее здесь было вполне возможным.

- Добрый день, - сказала Илона и, попробовав улыбнуться, кивнула головой, но женщина упрямо глядела перед собой. Она смотрела на мельтешение машин за стеклом как на начало захватывающего фильма. Все начинается весело, активно и оптимистически, драма и трагедия разыграются потом, пока они скрываются, поджидают в будущем, но обязательно придут, так всегда было и будет, теперь в последний раз с Томашем…

«Так это не тетя, или… просто она меня не узнала», - с облегчением решила Илона, но вдруг подумала: а нет ли здесь случайно Томаша? Это, пожалуй, маловероятно. Если бы она увидела Томаша, идущего ей навстречу, может, ее перестали бы мучить смутные угрызения совести: не должна ли она была вернуться к Томашу после его травмы. А что если бы он не шел ей навстречу, а передвигался на костылях или на коляске?

- Мне правда ничего не понравилось, - сказала Илона, как бы извиняясь и упрямясь одновременно, когда они складывали покупки в богажник, - а главное, мебель ведь мне не нужна…

- Знаешь что, машину теперь поведешь ты, - сказала мама раздраженно. «Чтобы эта субботняя суматоха имела хоть какой-то смысл», - добавила она уже про себя, не вслух.

Дочь ее нервировала. Уже больше полугода она опять жила вместе с ними, в своей прежней детской комнате в панельном доме на Лесной (на Лесне). Не было похоже, чтобы она что-либо искала – самостоятельное жилье, нового приятеля или приличную работу.

В библиотеке ей нравилось. «Там тишина и покой», - оборонялась Илона, когда мама упрекала ее в том, что она не готовится к поступлению в институт, не ищет более интересную или лучше оплачиваемую работу. «Там тишина и покой! И это говорит двадцатичетырехлетняя девушка! Мой ребенок». Мама устыдилась своего раздражения, но, несмотря на это, не могла смириться с непонятной для нее пассивностью. В этом отношении Илона пошла не в нее.

- На круговом перекрестке ты должна пропустить. Хорошо, теперь поезжай налево и потом на шоссе, - примирительно подсказывала она дочери.

Илона водила плохо. Все время смотрела на рычаг переключения скоростей и забывала взглянуть на зеркало заднего вида. «Некоторых матерей возят дети, потому что водят лучше родителей» - с сожалением подумала мама, но не слишком заморачиваясь.

Мама взяла сумочку и незаметно посмотрела на телефон: никаких непринятых звонков, никаких сообщений. В шуме торгового зала она могла не услышать сигнала. Мама нервничала еще и из-за того, что давно не было связи с Фреди.

«Связи… почему я сама себе не могу признаться, мое тело не может признаться моей душе, что мы уже давно не любили друг друга. Давно? Неужели неделя – давно?»

«Это в последний раз», - сказала она себе, когда все случилось впервые. Но они встречались уже несколько недель. Они с Фреди по крутым ступеням поднимались на четвертый этаж жилого дома с открытой галереей в отвратительном квартале около вокзала. Начиная со второго этажа на лестнице не горел свет, и, вероятно, поэтому Рената была ослеплена, когда Фреди открыл дверь и они вошли внутрь, в большую комнату с кроватью, которую с самого начала она бессознательно восприняла как его рабочее место. Комнату, не кровать, представлявшую собой дешевое кресло-кровать в разложенном виде. Она не знала, что ее привлекало больше: яркий свет внутри или эта темень вокруг, опасная тьма, сквозь которую она пробиралась, чтобы… чтобы совершить грех, чтобы предаться пороку, чтобы быть любовницей Фреди или скорее для того, чтобы больше не быть примерной и покорной, а иногда и обиженной, затюканной женой заместителя главного врача? Нет, пробиралась не для того, чтобы быть любовницей. Да и вообще никуда не пробиралась. Просто припарковалась перед домом. И только на старых стертых ступенях обшарпанной лестницы ей пришло в голову, что эти несколько улиц, известных тем, что здесь цыгане воруют машины, недаром называют брненским Бронксом и что напрасно она приехала сюда на машине, потому что не сможет выпить вина. Ведь Фреди пригласил ее на бокал вина. Разумеется, Рената прекрасно знала, что его приглашение означает не только опьянение вином и пьяняще сладкие слова, как было до сих пор, но и опьяняюще порочные и возбуждающие прикосновения и поцелуи.

Каждая предыдущая встреча с Фреди окутывала ее волшебным плащом, защищая от всяких жизненных неурядиц: от скуки однообразных будней, от не имеющих значения и тем более бесполезных перебранок с мужем, от раннего вставания и морщин, которые на нее пялились в зеркале, от равнодушия и безразличия врачей, которые, не скрываясь, говорили о поездках в Альпы и даже не изображали заинтересованность в ее лекарствах… Она скользнула в волшебный плащ, и все изменилось - будни наполнились радостью и энергией, возвращение к мужу и безропотной жизни было определенно привлекательным…

И когда, впервые скользнув под волшебный плащ, Рената смогла укрыться от будничной повседневности, именно в этот момент Фреди начал ее раздевать и Рената осталась. Сейчас, вспоминая об этом, она почувствовала, как по всему телу распространялись волны наслаждения, от кончиков пальцев вверх по ногам, по телу до самых сосков. Или волны распространялись сверху, и сигнал посылал мозг, душа, как привет телу?

«Это последний раз, наверно, я не должна сюда больше ходить», - говорила она себе, когда после всего Фреди вел ее по крутым ступеням вниз к машине, но чем дальше, тем чаще приходила. И неделя показалась слишком долгой!

«Всё о Фреди да о Фреди, а что собственно я знаю о дочери? - очнувшись от размышлений, подумала Рената. – Живем вместе, а почти не знаем друг друга, никогда не говорим о чем-то важном, только о пустяках: кто что купит, кто вынесет мусор», - пожалела мама себя и дочку и повернулась к ней, но вместо растроганного взгляда, возникло раздражение, и ее охватило беспокойство: «Почему Илона едет так медленно?» Сзади ее подпирала серебристая «октавия» и как сумасшедшая сигналила.

- Не можешь немного быстрее? Ты создаешь пробку, - набросилась Рената на дочь, но тут же устыдилась. «Ведь это все же мой ребенок», - в который раз за сегодняшний день сказала она себе. – С Фреди я так раздраженно не разговаривала бы». Она даже не представляла, что может повысить на него голос. «Но ведь это совсем другое, или нет?»

Начинало темнеть. Движение в субботу вечером в городе уже не было столь интенсивным. Меняться местами не имело смысла.

- Ты видела его тетю, да? Странная женщина, - произнесла мама.

- А ты разве ее знаешь? Не уверена, что это была она, во всяком случае, делала вид, что меня не видит. Томаша ведь там не было, правда? – всполошилась вдруг Илона. Она даже забыла, что мама однажды везла тетю Томаша в Прагу, а когда Томаш потом попал в аварию, его тетя звонила маме и кричала, что Илона должна вернуться к Томашу, но мама тогда Илоне об этом ничего не сказала.

- Я его не видела, - ответила мама. Она слегка замялась. Рената никогда не спрашивала Илону, почему они с Томашем разошлись после пяти лет совместной жизни, не решилась и теперь.

- Этот раскладывающийся диван за шесть тысяч тебе не понравился? – перевела Рената разговор на пустяки.

- Мама, мне раскладной диван не нужен, ни к чему, - тихо ответила Илона, глядя перед собой. Она остановилась, потом зажегся зеленый, к счастью, навстречу никто не ехал. Илона съехала влево. Через минуту они уже будут дома, но, несмотря на это, она бы с радостью уступила место за рулем матери, однако побоялась предложить ей поменяться.

- Почему не нужен? – удивилась мама. – А может ты и права. Я хотела с тобой поговорить об ипотеке…

- Если уж на то пошло, мне больше нужен компьютор, - перебила ее Илона.

- Компьютор? Зачем? – не поняла мама. – Ты можешь пользоваться моим служебным, он у меня все равно только для почты, а ею я занимаюсь вечером. А, ну да, у меня же там нет игр, но их запросто может поставить Лукаш, - снисходительно предложила она дочери.

- Мама, знаешь что, - тихо произнесла Илона. Ей хотелось сказать: «Мама, знаешь что, иди к черту, мне нужен компьютор не для игр, а для того, чтобы переписываться со своим другом, директором филиала фирмы в Куала-Лумпуре».

- Я выхожу замуж, - сказала она громко, решившись вот так вдруг. – Он финн, ему сорок восемь лет, это к нему я ездила в Малайзию, потому что он там работает, у него огромная резиденция, обустроенная по высшему разряду. Я собираюсь там с ним жить, а потом и в других местах, мы будем ездить по миру, возможно, когда-нибудь будем жить и в Праге. У него есть дочь от первого брака, но я к ней не буду иметь никакого отношения – она живет в Финляндии. Не волнуйся, он развелся не из-за меня, - разоткровенничалась Илона, и всё говорила, говорила, а мама молчала и слушала, будто именно теперь они стали матерью и дочерью, сейчас, после страшно долгого времени, они говорили о важных вещах.

Илоне неожиданно стало необычайно легко. Будто все проблемы постепенно отпадали, исчезали и проваливались в неизвестность: странная тетя, к которой Томаш иногда должен был ездить (а она, как-то разыскивая его, позвонила, и все раскрылось). Несчастный случай с ним, Илонино унизительное возвращение в Брно, потерянное колечко, странное лето, когда время будто бы остановилось и колебалось, не вернуться ли на несколько лет назад, к пристальному взгляду мужчины в белом пиджаке. И во всем этом повинно сообщение, которое ей сегодня уже дважды послал Илмари: «Без тебя здесь грустно и пусто, мне тебя не хватает, приезжай и выходи за меня замуж».

- А ты Томаша не спрашивала о той другой? – удивилась мама.

- Нет, ведь это… - Илона взглянула на мать краешком глаза, - ведь это теперь не важно, - весело махнула она рукой, ей даже не хотелось вспоминать, как она не могла спать, мучилась ревностью, которая ей была совершенно несвойственна. «Мама этого, конечно, не понимает. Мама бы никогда не позволила, чтобы с ней кто-нибудь обращался так, как Томаш со мной, - подумала Илона. – Мама бы никогда не допустила, чтобы ее кто-то таким образом бросил. Мама бы не оставила никого, с кем произошел бы несчастный случай. Может, мама успешная женщина, - сказала себе Илона на этот раз без тени жалости или иронии. – Я тоже буду успешной. И счастливой. У меня будет своя жизнь. Со второй попытки. – Илона осеклась. – Нет, какая попытка? То, что было, не считается. У меня будет собственная жизнь».

- Его зовут Илмари, и вы скоро его увидите, он приедет в Брно, - сказала Илона, когда они уже сворачивали с трассы к парковке перед домом. К счастью, там оказалось место, куда можно было легко влезть.

- Вот видишь, складной диван как раз бы пригодился, - засмеялась мама и вышла из машины.

- Может, и правда, - снисходительно согласилась Илона. Она не хотела поучать маму и объяснять ей, что директора Фирмы спят в апартаментах роскошных отелей, и не на раскладном диване в маленькой комнатке за кухней в панельном доме.

Дома Илона вынула мобильник, вызвала сообщение Илмари. «Yes», - набрала она ответ, задумалась, но потом, ничего не добавив, нажала «Отправить».

To je mogoče zadnja priložnost za otroka.

Ali pa ne,  začela je sanjariti. Če se vse dobro izteče, ima lahko s Honzo še več otrok. Dva ali tri, vsi lahko stanujejo v hiši zunaj Prage. V elegantnem majhnem avtu, morda v novem reanultu, o katerem nenehno govori očka, jih bo vozila v vrtec in na plavanje.  Če se seveda Honza loči, se opraviči soprogi in volilcem in se oženi s Petro.

   Tudi veliko stanovanje v središču Londona  bi zadoščalo, če bi Petra zmagala na natečaju in dobila službo v Londonu. Vsako jutro bi dala napotke varuški  in se v elegantnem avtu srednje velikosti , mogoče v chryslerju, odpeljala v urad.

   Ta drugi scenarij si je lažje zamišljala brez Honze. Gotovo bi bila ljubosumna zaradi varuške, čeprav je bržda smešno, da bi bila ljubosum na moškega, ki je od nje dvajset let starejši.  Ko bo ta otrok odšel na univerzo, bo Honza že zdavnaj v pokoju – ali pa bo že umrl. Ampak to je tako daleč, otrok se še niti ni rodil.

   Bodočnost je ponujala dobre variante, nemara še boljše.  Nobena ni bila tako izrazito slaba. V tisti, ki je bila slabša, se Honza ne bo ločil in ju bo z otrokom le obiskoval  v njunem stanovanju. A v še slabši varianti ju ne bo niti obiskoval – ampak svet zato ne bo propadel, saj bo Petra lahko še imela otroke, mogoče s človekom, ki ga bo spoznala v Londonu. In ki bo doživel trenutek, ko pojdejo otroci na fakulteto.  Zagotovo pa ne bo več sama. V vsakem slučaju ponoči nekoliko let ne bom več sama, je pomislila, da bi se končno začela veseliti  in  je ne bo več mučilo,  ali bo novico o otroku sporočila Honzi s SMS sporočilom  ali po telefonu ali osebno,  staršem pa na črpalki ali v avtu ali pred krematorijem.  To je pravzaprav nepomembno.

   »Tu ne izgleda slabo. Ustavi, zajtrkovali bomo!« je spet spregovorila mama, ko so na dolgi vzpetini zagledali reklamo za novo črpalko.  Avtocesta se je razširila še na tretji pas. Tovornjak, ki jim je že dlje vsiljeval počasno vožnjo, se je umaknil na desno, na odstavni pas in vsi Peterkovi so lahko videli, da v kletkah z rešetkami vozi tisoč kokoši, morda celo več.  Na prehitevalnem pasu pa so drug za drugim švigali mimo njihovega peugota večji avtomobili.

   »No, prav!« se je nehal upirati oče. Živa meja, ki bi morala črpalko oddvojiti od okolice, še ni bila zrasla in ni skrivala pogleda na pokrajino. Oče se je razgledoval, kot da bi bil presenečen, ker  tik ob ob avtocesti vidi polje,  niz gozdnatih gričev, stavbe, značilne za majhna mesta, zvonik cerkve, pokrajino, ki živi svoje življenje, medtem ko skoznjo s hitrostjo blaznežev divjajo neskončne kolone proti Pragi, v megalopolis,  Tudi mati se ni spomnila, da je bila že nekajkrat tukaj, da je  v bližini pečina nad reko.

   Nekoč je bila na tem mestu vas, ljudem, ki so živeli v njej, je počasi mineval čas, pečina nad reko jih je ščitila, a ne povsem.  Včasih so v vas z veliko hitrostjo pridrveli vojaki in jezdeci iz oddaljenih megalopolisov, enega bi ubili, drugega odvlekli s seboj. Vse dotlej,  dokler niso bili napadalci številni in se vas drugo jutro ni zbudila v zarjo dneva, ki bi lahko prinesel marsikaj, kajti večer naj bi se spustil šele čez mnogo let.

   Vasi noben dan ni prinesel ničesar več, malone da se je spojila z gozdnato pokrajino, kjer je čas neskončen in se ne deli na jutro, poldan in večer.  Skoraj, a ne povsem. Ostala je cerkev, ki so jo le redko odprli za javnost, za romanje ali kadar je kdo umrl, ker je bilo zraven cerkve pokopališče, kjer so na številnih grobovih sedeli debelušni angelci in si zamišljeni z rokami podpirali glavo.  Zdeli so se kot ljubi angeli varuhi, pa so bili v resnici angeli smrti ali pa so nemara o tem razmišljali.

   Oče se je iztrgal iz misli. Iz kavarnice je prišlo nekaj moških, oblečenih v ponošenih delovnih  oblačilih. Napotili so se k umazanemu  minibusu, s katerega se je luščila barva.  Zdelo se je, da ne bodo prišli daleč. Ukrajinci, je pomislil oče, in res, na avtu so bile ukrajinske tablice.

   Pohitel je za ženo Kvjeto in hčerko Petro. S Kvjeto   je bilo zadnji čas nevzdržno. In Petra. Res ni normalno, da petintridesetletna ženska, zdrava in normalna,  preživlja dopust z očetom in mamo na vikendu, da nima nikogar in razmišlja samo o karieri in vsakršnih cunjicah, ki bi jih dvajsetletnica, ki  ima vsaj malo pameti, ne oblekla.  Oče Peterka ni mogel doumeti, da je tako končala njegova edinka, njegova čudovita punčka. Vsake toliko se je razjezil nanjo in na moške okoli nje, ker je ni nihče našel in oženil in ji napravil kup otrok.

   Pogreb ženine tete mu je ponudil beg. Lahko bi prekinil dopust, ostal v Pragi in se vrnil na delo. V dveh dneh bi v pisarni podelal vse zaostanke in bolj ko se je bližala ta možnost, toliko manj ga je imelo, da bi zapustil vikend na meji divje Visočine in zgodovinskega, tisočletnega srednje češkega kraja, zapustil brezčasno pokrajino  in  dopustil, da ga tok  avtoceste odvleče nazaj v vsakdanje življenje. Slutil je, da bi ga lahko v pisarni že čakala odpoved. Vso pomlad so govorili le o tem, da se bo zamenjal lastnik.  Niti zamisliti si ni mogel tega trenutka.  Odšel bo ponosno, o tem ni bilo dvoma – ampak kam?

   »Škoda, ker moramo v Prago«, je rekla Kvjeta, ko je sedel k njima in s svojega pladnja postavila predenj kavo in krof.

   » Ni nam treba,« se je nasmehnil, »pravzaprav zdaj moramo, na večer pa se bomo vrnili.«

   »Hočeš reči, da boš ostal v Pragi?« Kvjeta se je očitno tako razveselila, da ga je ganila in jo je pobožal po roki.

   »Nekaj vama moram povedati«, ju je prekinila Petra, kakor da noče biti izključena iz njune skupnosti.  »Pravzaprav sem vama hotela to povedati na vikendu, zato sem tudi prišla, ampak ...« Zdaj ji je bilo žal, da jima tega ni povedala nekega večera ali pozno popoldne na vikendu, tako bi jo lahko spraševala vso noč, žal ji je bilo, da jima bo to povedala na bencinski črpalki, med kratkim postankom za kavo.

   »Se možiš?« je hitro vprašala mama, vendar z negotovim upanjem v glasu.

   » 0 tem nisem prepričana«, je rekla Petra in  zoprno ji je bilo, a se je vendar odločila, da pove: »Ne vem, ali se bom omožila,  otroka pa bom dobila!«

   Mama je še naprej mešala kako, oče je še naprej jedel krof, kakor bi jima ne razodela ene od najbolj pomembnih stvari v življenju. Sem jima res rekla, ali sem storila to samo v mislih, je podvomila Petra.

   »S kom boš imela otroka?« je naposled vprašal oče.

   »To niti ni tako pomembno«, se je hotela izmotati Petra. Zdaj ji je bilo že žal, da ni najprej povedala Honzi.  Na nek način je bila nepoštena do njega.

   »Važno je«,  je resno rekel oče in čudno pogledal Petro, kakor da je tujka, neznanka.

    »Petrca«,  jo je mama pobožala po glavi, kakor da je Petra spet majhna deklic,  »ampak saj ne boš odpravila, kajne da ne?« je vprašala in v njenem glasu je bilo slišati strah.

   »Kaj pa ti je, mama?«  je Petra izbuljila oči. » Neskončno  se veselim.«

   Seveda me zanima, s kom bo imela otroka, ali se bo poročila in kje bo živela, kako si vse skupaj predstavlja, je v sebi  odgovarjala Kvjeta Peterkova, čuteč, da jo gleda mož, a zdaj je ne bom spraševala, nočem, da ta pomembna novica kar tako zdrsne  mimo in izgine.  Nočem, da bi bilo kot s teto – umrla je, zdaj jo bodo pokopali, glavno je, da   bo vse tako kot prej, da se ničesar ne spremeni.  Ko se rodi otrok, se bo vse spremenilo.  Petri bom pomagala pri otroku, sama ne bo zmogla.  Potrebna bom, babica bom, nič več se ne bom izgubljala v čudnih premišljevanjih.

   »S kom pričakuješ otroka, Petrca?«  je konkretno vprašala mama, da ne bi zdrsnila v brezno čudnih misli.

   »Ne poznate ga!« je Petra počasi odmahnila z roko, kakor da bi jo starša vprašala, s kom pojde zvečer v kino, nato pa se je zbala te lahkotnosti.

   »Pa ga bova vsaj spoznala?« je prav tako lahkotno vprašala mama, kakor da je bodoči oče samo nepomembni bonus ob dosti bolj pomembnem bodočem otroku.

   »Mogoče ga celo poznata!« je rekla Petra, globoko vdihnila in razkrila veliko skrivnost. »Jan Bina.«

   Starša sta  še naprej vprašujoče strmela vanjo. Petra se ni čudila. Honza ni bil poslanec, ki bi se velikokrat pojavljal v medijih. Njegova ločitev ne bo škandal,  pa tudi poroke ne bo na naslovnicah rumenega tiska, seveda, če si bosta sledila ločitev in nova poroka.

   »Menda ne misliš na tistega poslanca, Petrca?« je oprezno zazvenelo iz materinih ust. »On je najinih let«, je rekla žalostno in ni dodala, da bi onadva nikoli ne glasovala za njegovo stranko, češ, da zapravlja energijo samo za nepomembne stvari.

   »Mislim«, je tiho rekla Petra.

   »Iti moramo, če hočemo na pogreb«, je vstal oče. Velika novica je bila izgovorjena, spet se vse vrača v stare kolesnice, otrok se bo rodil v  prosincu, ampak zdaj morajo pravi čas priti na pogreb.

   »Poglejta, ovce!«  se je razgledovala mama, ko so se približali avtu.  »Ali snemajo kakšno reklamo?« se je nasmejala ob idiličnem prizoru: 10 belih ovca na livadi, jutranja megla je že zdavnaj izpuhtela,  sonce je veselo sijalo in začenjal se je vroč poletni dan.

    Odpeljali so se z bencinske črpalke. Avtocesta je bila nenavadno prazna.  Nikogar jim ni bilo treba prehiteti,  njihov stari peugeot  pa ni nikogar želel pustiti ta seboj.  Na obzorju ni bilo niti enega tovornjaka.

   »Gotovo se je zgodila kakšna nesreča, ko ni nikogar«, se je polglasno čudil oče, a žena in hči mu nista odgovorili. Petra je premišljevala, ali bi morala radostno novico povedati staršem  na drug način ali ob drugačnem trenutku. Ali ju ne zanima, da je oženjen, da je samo leto dni mlajši od mame, da ima vnukinjo?

   Počasi se je  polotil obup, da tudi Honzi ne bo povedala na pravi način, tako, da se vse spremeni.  Mogoče mu je sploh ne bo mogla povedati, ker se ne bo oglasil po telefonu, ne bo odgovoril na SMS. Ona pa ne bo zmagala na natečaju za London, čez nekaj mesecev ji poteče odločba o najemu stanovanja in ponižno se bo z otrokom vred morala vrniti k staršem.  Mar sem pozabila, da bodočnost ponuja le dobre variante ali pa še boljše, je v mislih okarala samo sebe. Tisti hip je zazvonil mobi. Kot za nagrado. Kaj moram reči, jo je prešinilo. Da pričakujem otroka? Šele takrat je nejeverno pogledala tujo številko in se predstavila z imenom in priimkom kot na ministrstvu.  »Petra Peterkova.«

   Promet na avtocesti se je gostil. Prehitevali so stari, obtolčeni minibus.  Z naporom  se je pred njimi vzpenjal v hrib, a ni zavozil na počasnejši pas.

   »To so gotovo tisti Ukrajinci s črpalke!« je poudaril oče, a tudi tokrat mu ni nihče odgovoril.

   Petra je še vedno telefonirala.  Natančneje povedano, držala je mobi na ušesu in začudena poslušala.

   »Mama, sta dobila morda kakšno pismo?«

   »Ja, dobila«, je strahoma rekla mama »Še pred dopustom, ampak pozabila sem nanj, je kaj važnega?«

   »Danes imam srečanje s kolegicami s fakultete«, je rekla Petra    

 oklevajoče, »ampak ne v Pragi, tu nekje v bližini ...« S pričakovanjem se je zagledala v očeta.  Pravzaprav bi jo na vikendu, kjer bi moralo biti srečanje, lahko odložil nazaj grede od pogreba. Ampak oče ji tega ni ponudil.

   »No, bomo pripravili svatbo?«  je rekel, kakor da ne ve, da je najprej treba pripraviti ločitev.

   »Poklicala ga bom in vprašala«, se je nasmejala Petra. Zakaj me kar naprej nekaj skrbi? Spet je  izvlekla mobi in poklicala Honzovo številko.

  »Počakaj malo«, jo je prekinil oče in brž pojačal glasnost, kakor da so radijske novice pomembnejše od svatbe. Mama je zarotniško pogledala Petro in zavila oči. Kar je bilo najboljše, je bilo to, da ni šlo za novice o prometu »... trenutno stopa v veljavo zapora o uvozu perutnine, perja in ptic«, je bilo slišati iz radia. Podobne novice so se ponavljale tako pogosto, da se nihče več ni menil zanje, zato tudi družine Peterka ni zanimalo odkod in kam se ne smejo uvažati žive niti mrtve ptice.

"Poslije nekoliko kišnih tjedana, očekuje nas iznenađujuće vedar i vruć ljetni dan", završila je prognoza vremena, ali nitko ju nije shvatio ozbiljno – topli su se dani u ovogodišnjem čudnom ljetu već nekoliko puta približavali, ali uvijek su ostali negdje drugdje. Jutro na početku srpnja više je podsjećalo na jesen nego na ljeto. No prava jesenska jutra, s maglom, mrakom i snijegom, još su bila daleko.

   Obitelj Peterka se nakon jutarnjeg meteža oko priprema napokon smjestila u auto.

   "Znam da nam se ne žuri", rekao je otac zadovoljno. Po neuređenom poljskom putu s duboko utisnutim kolotečinama oprezno se spustio do ceste. "Ali kad krenemo ovako rano, ima nade da ćemo stići. A moramo se i presvući", dodao je kad su se provezli kroz gradić i krenuli prema autoputu.

   "Pa što! Pokopali bi je bez nas", rekla je majka, a otac naprijed i Petra otraga zakolutali su očima.

   "Nemoj opet počinjati," zamolio je otac, "pa to je bila tvoja teta."

   "Ma znam ja da moramo ići", rekla je začudo majka, a onda je, što je bilo još čudnije, pomilovala oca po ruci. U autu je gotovo zavladala ugodna atmosfera i razumijevanje, prije nego što je majka dodala: "Njoj je ionako svejedno. Zbog nje pogreb nisu ni trebali organizirati, samo što to Mirka ne bi podnijela, što bi ljudi rekli..."

   "Što ti je?" obratio joj se otac, više ne pomirljivo. Očito se pripremala jedna od mnogih svađa, na koje se Petra tijekom pet dana s roditeljima već navikla. Činilo se da ni majka ni otac svoje neprestano prepiranje gotovo ne primjećuju.

   Peterke su nekoć bili tipična mlada obitelj. Kad su dobili djevojčicu, dali su joj ime Petra, da bi jednom mogla imati sjajan monogram: PP, Petra Peterková. Djevojčica je narasla. Petra je imala trideset pet godina. Na prvi bi je pogled svatko smatrao mlađom. Duga plava kosa gotovo do struka,  široka šarena suknja s nekoliko nepravilnih volana, koju je prošli tjedan kupila u butiku kao modni novitet i sjajna bijela majica sa širokim, zvonastim rukavima. Tek bi pogled izbliza otkrio da Petra više nije šašavo odjevena bucmasta djevojka koju čeka matura, a poslije nje život. Ne, nije imala bora i nije još morala bojiti kosu, ali na licu joj je bio ozbiljan, strog i odlučan izraz. Upravo je takva Petra Peterková bila: ozbiljna, stroga i odlučna tridesetpetogodišnja žena, uspješna službenica u ministarstvu vanjskih poslova. Barem su je takvom vidjeli njezini roditelji. Otac se zvao Karel, ali supruga ga je oslovljavala Peterka, a Petra tata. Karel su ga možda zvali na poslu, u poduzeću gdje je bio trgovački zastupnik, dealer. Agent za toplu vodu, tako je njegov posao opisivala majka. Majka je otišla u mirovinu, više nigdje nije bila zaposlena i zato za nikoga nije bila Květa /kvjeta/. Za supruga je bila žena, a Petra ju je zvala mama, ili ponekad mamica.

   "Nije mi ni rekla da je teta bolesna i nikad si neću oprostiti što je dva mjeseca nisam posjetila, nije mi se išlo", izgovorila je majka ozbiljno i nimalo svadljivo rečenicu koja je bila najbliže istini. Kad je teta umrla, Květa je odahnula. Smrt je bila najbolje rješenje za devedesetogodišnju ženu, i za sve ostale. Tek danas, dok je putovala na pogreb, shvatila je tu nepobitnu činjenicu.

   "Moramo slušati obavijesti o prometu", sjetio se otac Peterka i uključio radio. Čula se pjesma koju su u posljednje vrijeme stalno puštali,  komercijalni hit, ali istodobno, divlja i vesela glazba koja je prštala radošću i energijom.

   Energija će mi danas biti potrebna, pomislila je Petra i zadovoljno se protegnula na stražnjem sjedalu. Danas će se prestati odupirati radosti. Danas će priznati, a onda neka bude što bude. Možda bi trebala odmah početi. Upravo je zato i smislila odmor u vikendici s roditeljima, da bi im rekla da...

   "Mama", nagnula se naprijed, ali u posljednjem se trenutku predomislila. Uopće nije bilo sigurno da će, kad roditelji doznaju vijest, radost i energija prštati i u autu. "Ovako rano smo krenuli zbog mene", umjesto priznanja je izgovorila običnu rečenicu.

   "Zašto zbog tebe?" majka se znatiželjno okrenula prema njoj.

   "Zato što moram na posao", odlučila je odjednom Petra, iako to ranije nije planirala. Ništa je nije vuklo na ministarstvo, ali na pogreb stare tete još manje! Najradije bi se odmah našla s Honzom, ali nije znala gdje je, trebala mu se javiti tek navečer.

   "Ti si je ionako jedva poznavala", odmahnula je majka rukom, a otac i Petra ovaj put nisu zakolutali očima samo zato što nisu bili sigurni misli li to ozbiljno ili se opet samo želi svađati. Kao svih ovih pet dana.

Htjela je nešto izazvati – akciju, svađu, užasnu scenu. Htjela je da Peterka zaustavi auto i da ona može izaći, poletno zalupiti vratima i potrčati u polje, na zrak, u slobodu. Ali znala je da bi je, čim bi Peterka nestao iza obzora, obuzeo najcrnji očaj da ga više nikad neće vidjeti.

   Pritom, nije imala razloga za svađu. Muž je nije varao (koliko je znala), skoro uopće nije pio, naravno, nije je tukao... Te ju je tri stvari teta uvijek prvo upitala, kad bi se ponekad požalila. Što zapravo hoćeš, uvijek je bilo sljedeće tetino pitanje.

   Da, što hoću? pitala je Květa Peterková samu sebe. Muž nije uživao u svome poslu (ali ona nije uživala uopće), nije osnovao firmu kad je za to bila povoljna situacija (ali nije ni ona), kuću nije izgradio (ali ipak su uspjeli kupiti stan). Želim da se stalno ne boji da će na autoputu biti kolona, pokušala je reći u sebi, ali ni to nije izrekla do kraja. Te čudne i ništavne misli zvučale bi zanimljivo samo u apsurdnoj drami. Mora s tim prestati, inače će je zaboljeti glava. Ili mora popiti kavu. Danas još ništa nije pojela. Peterki se ujutro toliko žurilo da nisu stigli ni doručkovati.

   "Hoćemo li negdje stati i popiti kavu?" molećivo je pogledala muža. "Ionako imamo puno vremena."

   "Znam", uzdahnuo je otac, ali prije nego što je stigao reći da se s autoputom nikad ne zna, da za nekoliko minuta može nastati kolona zbog koje će izgubiti nekoliko sati, zazvonio mu je mobitel.

   "Molim", rekao je nervozno, ali onda se osmjehnuo i nastavio potpuno drukčijim tonom: "Prijepodne ne, ali poslijepodne može. Dođite u ured. Ili da ja dođem k vama? Zašto ne, to bi moglo uspjeti. Sigurno ćemo se nešto dogovoriti."

   Tako zadovoljno sa mnom već dugo nije razgovarao, shvatila je majka sa žaljenjem, ali i sa zavišću. Ona već dugo ni sa kim nije tako zadovoljno razgovarala.

A mene Honza neće nazvati, požalila je Petra, premda Honza nikad nije zvao tako rano. U sedam ujutro najčešće su bili zajedno.

   "I što onda, hoćeš li u petak opet doći?" okrenula se majka prema njoj. Ta je ideja Petri bila zabavna. Već mnogo godina nije provodila vikende s roditeljima. Od vremena kad je počela hodati s Honzom, nikad nije znala hoće li za vikend biti zajedno, ili će Honza morati otići kući, a ona će u gradu ostati sama. Za svaki je slučaj petkom uvijek iz ministarstva kući nosila punu aktovku spisa. Radije je samu sebe vidjela kao prezaposlenu direktoricu odjela, nego kao osamljenu ženu, kojoj iza prozora praznoga stana izmiče pravi život. Ali sad je život stao i čekao je.

   "U petak ne", osmjehnula se Petra. Sad već nije mogla dočekati da roditeljima priopći novosti. Boji se to objaviti roditeljima, kao i Honzi, a ipak je to sretna, radosna vijest. Tako se obično kaže. "Ali možemo stati i doručkovati, zar ne, tata", stala je na majčinu stranu. Neće im valjda radosnu vijest objaviti pred krematorijem!

   "Da se nasadim na glavu, kretenu jedan?" opsovao je odjednom otac svojim uobičajenim, ljutito-rezigniranim glasom. Petra je uplašeno pogledala majku, ali naravno, psovka nije bila upućena njima dvjema.

   "Ovdje je stvarno nemoguće voziti", uvrijeđeno se okrenuo otac, tražeći saveznika. Bio je u pravu. Vozili su se u dugoj koloni u lijevom, takozvanom brzom traku, negdje ispred njih soptao je i usporavao ih kamion. Otraga se na njihov stari peugeot zalijepio veliki srebrni audi, kao da vozač ne vidi kolonu ispred njih, dok se otac nije predao i pokunjeno se vratio u desni trak, ugurao se među dva kamiona. Vozili su se nizbrdo, kad bi morali naglo zakočiti...

   "Ovo se više ne da voziti, moramo kupiti auto. Renault mi se sviđa, a i nije tako skup", zaključio je otac, kao nakon većine scena s autoputa, ali onda je dodao: "Već se osjećam kao progonjena životinja."

Možda i Peterka želi stati, zalupiti za sobom vrata i potrčati na zrak, na slobodu, u šumu, gdje žive stvarno progonjene životinje, pomislila je njegova žena Květa. Razumjela ga je i žalila. Pomilovala ga je po ruci, ali onda je ponovila: "Stani da popijemo kavu, malo ćeš se odmoriti."

   Kao da se progonjena životinja može odmoriti uz kavu na benzinskoj pumpi.

   "Tata, nemoj se uzrujavati, kupit ćete auto." Petra ga je žalila, ali ga nije razumjela. Pa ništa se nije dogodilo. Honza nikad u autu nije dobivao napade nemoćnog bijesa, a nije mnogo mlađi od oca. Istina je da se s Honzom gotovo nikad nije vozila autoputom.

   Honza se nije čudio ni kad mu je u četvrtak javila da će za vikend otputovati k roditeljima u vikendicu, ni kad mu je u nedjelju navečer telefonirala da će još ostati.

   "Onda me nazovi kad se vratiš u Prag", samo je to rekao. Nije joj rekao gdje će on biti, hoće li biti kod Petre, odnosno u stanu gdje je Petra stanovala, ali je Honza plaćao velik dio stanarine, ili kod kuće, to znači sa ženom.

   Nije se usudila pitati ga, ali kad bi bilo samo to! Nije se usudila muškarcu s kojim čeka dijete ni telefonirati! Vjerojatno će mu i danas samo poslati SMS, a onda će pokorno čekati da on nazove nju, kad bude imao vremena i prilike, kad ne bude razgovarao sa ženom ili kćeri, držao u krilu unuku, razgovarao s lobistima, pomoćnicima ili kolegama zastupnicima. Pravih je kolega u parlamentu imao samo nekoliko, a i oni će nakon izbora otići, ukoliko ne promijene stranku.

   Čekam dijete, pomislila je. Već je nekoliko dana znala da je trudna. Zasad se to nikome nije usudila otkriti, ali pri pomisli na to, uvijek bi osjetila slutnju radosti. Što bi drugo u svojim godinama trebala osjećati? Kad je za dijete gotovo već bilo kasno. Kasno je bilo i za mnoge druge stvari. Za tajnu ljubav s Honzom, koja je trajala već pet godina. Svih je tih pet godina ostala u ministarstvu, bojala se da bi, kad bi otišla van u neko veleposlanstvo, tajna ljubav završila, a druga ne bi počela. Kolege iz ministarstva stalno su odlazili u inozemstvo i vraćali se sa sve više novih vidika i iskustva i novca, ali Petra je zato izgradila karijeru u ministarstvu. Doduše, bila je to slaba utjeha, ali Petri iskustvo i novac nisu bili potrebni, Honza ih je imao dovoljno. Petra je htjela Honzu. Tek nedavno, početkom lipnja, napokon se odlučila i prijavila na natječaj za zamjenicu veleposlanika u Londonu. Možda je ostala trudna baš one noći nakon natječaja.

   Ovo je bila posljednja prilika za dijete.

   //Ili možda ne, počela je sanjariti. Ako sve dobro ispadne, može s Honzom imati još nekoliko djece. Dvoje ili troje, svi će stati u kuću izvan Praga. Ona će ih u elegantnom malom autu, možda u novom renaultu, o kojem stalno govori tata, voziti u vrtić i na plivanje. Ukoliko se Honza razvede, ispriča se supruzi i biračima i oženi se Petrom.

   I u veliki stan u centru Londona mogli bi stati, kad bi Petra pobijedila na natječaju i dobila posao u Londonu. Svakoga bi jutra dala upute dadilji i u elegantnom autu srednje veličine, možda u chrysleru, odvezla bi se do ureda.

   Ovaj drugi scenarij je mogla lakše zamisliti bez Honze. Sigurno bi zbog dadilje bila ljubomorna, iako je vjerojatno smiješno da bude ljubomorna na muškarca koji je dvadeset godina stariji. Kad ovo dijete krene na fakultet, Honza će odavno biti u mirovini. Ili će umrijeti – ali to je daleko, dijete se još nije ni rodilo.

   Budućnost je nudila dobre varijante, ili još bolje. Nijedna nije bila izrazito loša. U onoj manje dobroj, Honza se neće razvesti, samo će nju i dijete posjećivati u njihovu stanu. A u još manje dobroj varijanti, neće ih više ni posjećivati – ali ni zbog toga svijet neće propasti, jer će Petra moći imati još djece, možda s nekim koga će upoznati u Londonu i tko će doživjeti da djeca krenu na fakultet. I na koga neće biti ljubomorna. Sigurno više neće biti sama. U svakom slučaju, noću nekoliko godina neću biti sama, pomislila je, kako bi se napokon počela veseliti i prestala se brinuti hoće li Honzi vijest o djetetu priopćiti SMS-om ili telefonom ili osobno, a roditeljima na pumpi ili u autu ili ispred krematorija. To je ipak sporedno.//

  "Ovdje ne izgleda loše. Stani, doručkovat ćemo", ponovo je progovorila majka kad su na dugačkoj uzbrdici ugledali reklamu za novu pumpu. Autoput se proširio za treći trak. Kamion koji ih je već dugo usporavao, prešao je u desni, spori trak, i Peterke su vidjeli da u kavezima s rešetkama vozi tisuću kokoši, ili možda i više. U brzom traku, jedan je veliki auto za drugim pretjecao njihov peugeot.

   "No dobro", prestao se opirati otac.

   Parkirali su se iza žute četvrtaste zgrade. Živica koja je benzinsku pumpu trebala odijeliti od okolice, još nije izrasla i tako se otvarao pogled na krajolik. Otac se ogledavao, kao da ga je iznenadilo što se odmah uz autoput nalaze plodno polje, niz šumovitih brežuljaka, zgrade tipične za gradiće, zvonik crkve, krajolik koji živi vlastitim životom, dok kroz njega luđačkom brzinom beskonačne kolone auta jure u Prag, u megalopolis.   //Ni majka se nije sjetila da je već nekoliko puta bila ondje, da se u blizini nalazi stijena iznad rijeke.

   Nekad je na tome mjestu bilo selo, ljudima u njemu polako su prolazili sati i dani, stijena iznad rijeke ih je štitila, ali nije ih uvijek uspijevala zaštititi. Ponekad bi u selo velikom brzinom stigli vojnici i jahači iz udaljenih megalopolisa, nekoga bi ubili, druge bi odvukli sa sobom. Sve dok jednom napadača nije bilo mnogo i selo se sljedećeg jutra nije probudilo, na početku dana koji je mogao donijeti bilo što, jer se večer trebala spustiti tek nakon mnogo godina.

   Selu više ni jedan dan ništa nije donio, gotovo se stopilo sa šumovitim krajolikom, gdje je vrijeme beskonačno i ne dijeli se na jutro, podne i večer. Gotovo, ali ne potpuno. Ostala je crkva koja se za javnost otvarala samo ponekad, za hodočašća, ili kad bi netko umro, budući da je pokraj crkve bilo i groblje, gdje su na mnogim grobovima sjedili bucmasti anđeli, koji su zamišljeno podupirali glave rukama. Doimali su se poput dragih anđela čuvara, ali zapravo su bili anđeli smrti i možda su upravo o tome razmišljali.//

   Otac se trgnuo iz misli. Iz kafića je izašlo nekoliko muškaraca u ofucanim radnim odijelima. Krenuli su prema prljavom minibusu na kojem se ljuštila boja. Izgledao je kao da neće daleko stići. Ukrajinci, pomislio je otac, i doista, na minibusu je vidio ukrajinske tablice.

   Požurio je za ženom Květom i kćeri Petrom. Nije više znao kako će preživjeti odmor s njima. S Květom je u posljednje vrijeme bilo neizdrživo. A Petra? Pa nije normalno da tridesetopetogodišnja zdrava i normalna žena provodi odmor s tatom i mamom u vikendici, nema nikoga i ne misli ni na što drugo nego na karijeru i na krpice, kakve ne bi odjenula ni imalo razumna dvadesetogodišnjakinja. Otac Peterka nije mogao shvatiti da je tako završila njegova jedina kći, njegova divna djevojčica. Na trenutak se ljutio na nju i na muškarce oko nje, što je netko nije našao i oženio i odavno joj napravio hrpu djece.

   Pogreb ženine tete ponudio mu je bijeg. Mogao bi prekinuti odmor, ostati u Pragu i vratiti se na posao. Za dva dana bi u uredu završio sve zaostatke, ali što je ta mogućnost bila bliža, to je manje imao volje otići iz vikendice na granici divlje Vysočine /visočine/ i povijesnog, tisućugodišnjeg srednjočeškog kraja, napustiti bezvremeni krajolik i pustiti da ga struja autoputa odvuče natrag u svakodnevni život. Slutio je da bi ga u uredu već mogao čekati otkaz. Cijeloga proljeća nije se govorilo ni o čemu drugome nego o promjeni vlasnika. Nije mogao ni zamisliti taj trenutak. Otići će ponosno, u to nije bilo sumnje – ali kamo?

"Šteta što moramo ići u Prag", rekla je Květa kad je sjeo k njima, i sa svoje je tacne pred njega stavila kavu i krafnu.

   "Ne moramo," osmjehnuo se, "ili, sad moramo, ali navečer ćemo se opet vratiti."

   "Znači, nećeš ostati u Pragu?" Květa se tako očito razveselila da ga je to dirnulo i pomilovao ju je po ruci.

   "Moram vam nešto reći", prekinula je roditelje Petra, kao da ne želi biti isključena iz njihova iznenadnog zajedništva. "Zapravo sam vam to htjela reći još u vikendici, čak sam zbog toga došla, ali..." Sad joj je bilo žao što im važnu vijest nije priopćila neke večeri ili predvečerja u vikendici, tako bi je cijelu noć mogli apsorbirati, bilo joj je krivo što će im to reći na benzinskoj pumpi, za vrijeme kratke stanke za kavu.

   "Udaješ se?" upitala je majka brzo, kao iz šale, ali ipak s nesigurnom nadom u glasu.

   "U to nisam sigurna", rekla je Petra i zamalo joj je prisjelo, ali ipak se odlučila: "Ne znam hoću li se udati, ali imat ću dijete."

   Majka je i dalje miješala kavu, otac je i dalje jeo krafnu, kao da nisu upravo doznali jednu od najvažnijih stvari u životu. Jesam li im to stvarno rekla, ili samo u mislima, posumnjala je Petra.

   "S kim ćeš imati dijete?" upitao je napokon otac.

   "To sad nije toliko važno", htjela se izvući Petra. Već je požalila što vijest nije prvo rekla Honzi. Na neki se način ponijela nepošteno prema njemu.

   "To je važno", rekao je otac ozbiljno i čudno pogledao Petru, kao da mu je strana i nepoznata.

   "Petrice", pomilovala ju je majka po glavi, kao da je Petra ponovo mala djevojčica, "ali nećeš ga se riješiti, zar ne?" upitala je i u njezinu se glasu čuo strah.

   "Što ti je mama?" iskolačila je Petra oči. "Ja se tome strašno veselim!"

Naravno da me zanima s kim čeka dijete i hoće li se udati i gdje će živjeti i kako sve to zamišlja, odgovarala je u sebi Květa Peterková na mužev začuđeni pogled, ali ne želim je to sad pitati, ne želim da ta važna vijest klizne i nestane. Ne želim da bude kao s tetom – umrla je, sad će je brzo pokopati, glavno da sve bude kao prije i da se ništa ne promijeni. Kad se rodi dijete, sve će se promijeniti. Petri ću pomagati oko djeteta, jer sama neće moći. Bit ću potrebna, bit ću baka, prestat ću se gubiti u čudnim razmišljanjima.

   "S kim čekaš dijete, Petrice?" upitala je majka nešto konkretno, da ne bi upala u vrtlog čudnih misli.

   "Ne znate ga", Petra je lagano odmahnula rukom, kao da je roditelji pitaju s kim navečer ide u kino, ali onda se te lakoće uplašila.

   "A hoćemo li ga upoznati?" upitala je majka jednako tako lako, kao da je budući otac samo nevažni bonus uz bitno važnije buduće dijete.

   "Ili ga možda znate", rekla je Petra tiho, udahnula je zrak i otkrila veliku tajnu: "Jan Bína."

   Roditelji su je i dalje upitno gledali. Petra se nije čudila. Honza nije bio zastupnik koji se često pojavljivao u medijima. Njegov razvod neće biti skandal, a ni vjenčanje se neće pojaviti na naslovnicama žute štampe, dakako, ako uopće bude razvoda i novog vjenčanja.

   "Ali ne misliš valjda na onog zastupnika, Petrice?" majka je odjednom zvučala oprezno. "Pa on je naših godina", rekla je žalosno i nije dodala da oni nikad ne bi glasovali za njegovu stranku, budući da samo rasipa energiju na nebitne stvari.

   "Mislim", rekla je Petra tiho.

   "Moramo krenuti, da stignemo na pogreb", ustao je otac. Velika je vijest bila izgovorena, sve se vraća u stare kolosijeke, dijete će se roditi u siječnju, ali sad moraju stići na pogreb.

   "Pogledajte, ovce", ogledavala se majka kad su se približili autu. "Snimaju li nekakvu reklamu?" nasmijala se zbog idiličnog prizora: deset bijelih ovaca na livadi, jutarnja magla već se odavno podigla, sunce je veselo sjalo i počinjao je vruć ljetni dan.

   Napustili su benzinsku pumpu. Autoput je bio neuobičajeno prazan. Nisu morali nikoga pretjecati, ni njihov stari peugeot nitko nije želio zaobići. Na obzoru nije bilo nijednog kamiona.

   "Sigurno se dogodila neka nesreća, kad nikoga nema", čudio se otac Peterka u pola glasa, ali supruga i kći nisu mu odgovorile. Petra je razmišljala je li radosnu vijest trebala roditeljima objaviti drukčije. Ili u drugo vrijeme. Zar ih ne zanima da je oženjen, da je samo godinu mlađi od mame, da ima unuku?

   Pomalo ju je obuzeo očaj da ni Honzi neće uspjeti reći vijest na pravi način, tako da se sve promijeni. Možda uopće neće uspjeti objaviti vijest Honzi, jer se on neće javiti na telefon, neće odgovoriti na SMS. Ona neće pobijediti na natječaju za London, za nekoliko mjeseci će joj isteći ugovor o najmu stana, neće naći novi stan i morat će se ponizno, s djetetom, vratiti roditeljima. Zar sam zaboravila da budućnost nudi samo dobre varijante, ili još bolje, sama je sebe opomenula u mislima. U tom joj je trenutku zazvonio  mobitel. Kao za nagradu. Što trebam reći, proletjelo joj je kroz glavu. Da očekujem dijete? Da ću uskoro nazvati? Tek je tad s nevjericom pogledala nepoznati broj i razočarano se predstavila imenom i prezimenom, kako je navikla u ministarstvu: "Petra Peterková."

   Promet na autoputu opet se pojačao. Pretjecali su stari, otučeni minibus. S naporom se ispred njih vukao uzbrdo, ali nije prelazio u spori trak.

   "To su vjerojatno oni Ukrajinci s pumpe", naglasio je otac, ali ni ovaj put mu nitko nije odgovorio.

   Petra je još uvijek telefonirala. Točnije rečeno, držala je mobitel kraj uha i začuđeno slušala.

   "Mama, je li k vama stiglo neko pismo?" upitala je poslije.

   "Je, stiglo je," uplašeno je rekla majka, "još prije godišnjeg, ali potpuno sam na njega zaboravila, je li bilo nešto važno?"

   "Danas imam susret s kolegicama s fakulteta," rekla je Petra oklijevajući, "ali nije u Pragu, već negdje ovdje, u blizini..." S očekivanjem je pogledala u oca. Zapravo bi je u vikendicu, gdje se trebao održati susret, mogao odvesti na povratku s pogreba. No otac joj ništa takvo nije ponudio.

   "I što, hoćemo li pripremati svadbu?" upitao je kao da nije znao da bi se prvo trebao pripremiti razvod.

   "Nazvat ću ga i upitati", nasmijala se Petra. Zašto se stalno brinem? Ponovo je izvukla mobitel i nazvala Honzin broj.

   "Čekaj malo", prekinuo ju je otac i naglo pojačao radio, kao da je obavijest o prometu važnija od svadbe. Majka je zavjerenički pogledala otraga, u Petru, i zakolutala očima. Što je najbolje, to i nije bila obavijest o prometu. "...trenutačno stupa na snagu zabrana o uvozu mesa peradi, perja i živih ptica", čulo se s radija. Slične su se vijesti ponavljale tako često da više nitko nije na njih obraćao pozornost, ni obitelj Peterka nije zanimalo odakle i kamo se ne smiju uvoziti ni žive ni mrtve ptice.

War was on the horizon, of course, in Finland. Its biggest neighbour and traditional enemy, the Soviet Union, was undergoing the worst years of Stalin’s terror and preparing to take over the world. After the rise of Nazism, Finland’s traditional ally, Germany, was taking a similar route. Finland found itself in a vacuum (a situation that would repeat itself, but in a  quite different context, of course, after the collapse of the Soviet Union in 1991). Some sections of the political spectrum looked for allies in Scandinavia, particularly Sweden, while anti-Swedish groups enthusiastically called for a Greater Finland, to comprise Ingria (the area around Leningrad inhabited by a Ugro-Finnish population) and eastern (Russian) Karelia. Stalin was also concerned about the territory around Leningrad; in his view, the Soviet-Finnish frontier ran too close to the second largest Soviet city to enable its effective defence. The Soviet Union sought more and more guarantees of security from Finland, requesting four islands in the Gulf of Finland and part of the Karelian isthmus in exchange for territory in eastern Karelia, and also demanding guarantees that German troops would not pass through Finnish territory. Its constant claims went far beyond anything that was standard between two sovereign states, so negotiations were inconclusive, as also were Finland’s attempts to achieve closer defensive ties with Sweden. On 23 August 1939, to the surprise of the entire world, the Soviet Union and Germany signed a non-aggression treaty, subsequently dubbed the Molotov-Ribbentrop Pact. Under the terms of secret protocols the two empires divided Europe into their two spheres of influence. Eastern Poland, the Baltic States and Finland were assigned to the Soviet sphere. On 1 September 1939, Germany invaded Poland, and England and France declared war on Germany. Shortly afterwards the Soviet Union occupied eastern Poland and signed treaties of alliance with Estonia, Latvia and Lithuania, whereby those countries would allow the establishment of Soviet military bases on their territories. In reality it was the first step towards the Soviet occupation of the three independent states. The same scenario was prepared for Finland also

Finland refused to accede to the Soviet demands even though by then it was obvious that it could count on help either from Scandinavia or from the western powers. The talks conducted during October and November 1939 were adjourned without any concrete outcome.

On 26 November, the Soviet Union accused Finland of provocation on its frontier. On 28 November it unilaterally revoked the non-aggression pact of 1932 and cut off diplomatic ties with Finland. On 30 November the Soviet army crossed the frontier and it bombed Helsinki the same day. This was the beginning of the Winter War (talvisota).

Not long ago, the – on the face of it, shocking – theory was advanced in the press that Finland deliberately provoked the war with the Soviet Union in order to have an “alibi” for allying itself with Germany and conquering Soviet territory. Even though such tendencies were indeed present among certain political circles in Finland at the time, it does not alter the way the war was perceived by Finnish society at the time: their small, peace-loving country had been invaded by the dreaded “bear from the East”.

In his first order, Marshal Mannerheim, the Commander-in-Chief of the Finnish army, declared that in this war the Finns would be fighting for their homes, their faith and their homeland.

Finland won world-wide support. The Soviet Union was expelled from the League of Nations as an aggressor. Sweden and the western powers promised Finland aid, but not immediately – Sweden feared for its neutrality. So in the end the Finns had to face their traditional enemy on their own. The nation united (with the exception of a small group of Communists headed by Otto Ville Kuusinen, who would lead a puppet government at Terijoki) and the Winter War would efface the worst dissensions remaining from the civil war.

The Finnish troops first managed to halt the enemy’s advance at what is more or less the present Finno-Russian border. Courage and determination made up for their lack of weaponry.

In January 1940 the Soviet Union sent reinforcements to the front and Finns were forced to retreat. The Finnish government made increasing efforts to enter into negotiations with the Soviets. Eventually two women acted as mediators: the Estonian-Finnish writer Hella Wuolijoki (1886 – 1954), well-known also as an associate of Bertold Brecht and in Finland as the author of a cycle of stage plays called The Women  of Niskavuori) and her friend the Soviet ambassador to Stockholm Alexandra Kollontai.

A peace treaty was signed in March 1940. Finland was no longer in any position to bargain and had simply accepted the conditions dictated by the Soviet Union: withdrawal from all territory claimed by the Soviets in Karelia and acceptance of some 400 thousand Finns to be expelled from the annexed territory of Karelia.

In Finland the peace treaty was greeted with dismay and people start to talk about an armistice, rather than peace, and thoughts of revenge begin to emerge.

The hardest task during the period of the armistice was finding homes for the 400 thousand or so refugees from Karelia.

Meanwhile war continued in Europe.

At the end of summer 1940 the Soviet Union occupied Estonia, Lithuania and Latvia, which had acceded to its conditions the previous year – this vindicated Finland’s obduracy and proved that the Winter War had been justified.

Disillusioned with its western allies, Finland once started to turn to Germany. The main objective of the Finno-German alliance was initially fear of a fresh Soviet attack, but gradually the idea of reconquering Karelia becomes increasingly alluring, because the refugees could be returned home and there was a possibility of conquering eastern Karelia too (and in that connection there was talk of protecting the Finno-Ugric populations there). In June 1941 German troops started to be redeployed from Norway to the north of Finland. On 17 June, Marshal Mannerheim ordered general mobilisation, but Finland tried to stay out of things as much as possible and not join the attack on the Soviet Union, which commenced on 22 June 1941. On 25 June, however, Soviet aircraft bombed several Finnish towns and Finland entered the war against the Soviet Union. This war is known in Finland as the Continuation War (jatkosota).

Officially the war was presented as a defensive war aimed at the return of western Karelia with German assistance, but in some circles there is talk of a Greater Finland, as mentioned earlier. Mannerheim himself talked about the liberation of eastern Karelia from Bolshevism in an order of 10 July 1941. The nation was not as united on this issue, however, as it had been in the Winter War, and it was hard to convince the western democracies of the rightfulness of claims to eastern Karelia, because in the meantime they had become allies of the Soviet Union – and enemies of Finland.

After the start of hostilities the Finns quickly recovered the territory they had lost (Vyborg was captured on 30 August), but they did not advance much beyond the old frontiers, because, in spite of Hitler’s insistence, Mannerheim did not want Finns to have a part in the blockade and capture of Leningrad or an attack on the railway to Murmansk. North of Leningrad, however, the army advanced to the east and at the beginning of October 1941 it captured the capital of eastern Karelia, Petrozavodsk (Äänislinna in Finnish).

The Finns did not advance further, and the war entered its positional phase. The main battles subsequently took place outside Moscow and at Stalingrad (but without the involvement of the Finnish army).

In 1943 it started to become clear that Germany would not win the war, and Finland tried to find a way to extricate itself as advantageously as possible both from the war and from its alliance with Germany, and also concluding as favourable a peace with the Soviet Union as could be achieved. At the conference of the big powers in Teheran in December 1943, the Soviet Union had obtained two concessions that would be crucial for the future of Finland: the issue of Finland would be a Finno-Soviet matter and negotiations would be based on the 1940 frontiers (i.e. Karelia and Vyborg would be ceded to the Soviet Union).

Waltari was a person of right-wing, conservative views, and he had a very perceptive awareness of the danger of Communism from the Soviet Union, while he was not immediately aware of the danger from the direction of Germany. The National Socialist theories about a new man initially attracted and even beguiled the idealistic Waltari (and he actually translated a book about Horst Wessel – promoted by the Nazis as a hero – written by Hans Heinz Ebers, who was known to him as an author of horror stories, something that the left-wing critics held against him for a long time). As late as 1939 he visited Germany and he wrote favourably, albeit not uncritically, about his impressions in an article entitled Unknown Germany (1939, Tuntematon Saksa). He saw nothing wrong in the recent anti-Jewish pogrom or in the anti-Jewish exhibition, and expressed admiration for the Germans’ energy and optimism, and the widespread conviction that there would be no war.

His admiration continued beyond 1939 and he made a further visit to Germany in 1942. He was one of seven Finnish writers to attend the Congress of the European Writers’ Union in Weimar. Again he found nothing to complain about: his German hosts were patient and attentive, Dr Goebbels delivered a splendid speech, which made enormous sense and was very moderate. Germany was seeking to build a new Europe in cooperation with other nations, and there were no shortages even in wartime Berlin... It must be borne in mind that by 1942 Germany was Finland’s ally and also that in his novels Waltari would richly compensate for his fascination with totalitarianism. Above all it should be forgotten that Waltari did not write those articles “voluntarily”: it was his professional and military duty as part of his military service in the State Information Bureau to write wartime propaganda. Moreover, the story is told in Finnish literary circles of how one of their “patient and attentive German hosts” once brought the Finnish writers some pocket money to their hotel and Mika Waltari, who had already had a few drinks, took the money, tore it in half and threw it out the window. Professor Panu Rajala also maintains that the Nazi greeting Heil Hitler was alien to Waltari and the other Finnish writers, and they refused to raise their arms in salute when Goebbels arrived, as a result of which it was necessary to edit it out of the propaganda film made of the event.

IInterview subequently by Ritva Haavikko, the historian Eino Jutikkala, Waltari’s erstwhile superior in the State Information Bureau, expressed the view that it was Waltari’s propaganda activity that gave rise to a certain cynicism in him and a realisation of the relativity of every historical truth, even though during the war – according to Juttikala – the Bureau did not write total lies, but propaganda, a one-sided version of events, in which certain facts were suppressed. The difference between propaganda and truth, between the official and the true version of history was an important element in all Waltari’s historical novels and in that way his wartime experience helped promote Waltari’s international fame. Nevertheless his words of admiration for the nice Germans in 1942, the year of the bloody retribution for the assassination of Heydrich in Prague, including the massacre at Lidice, is hard for a Czech to stomach.

During the Winter War, Mika Waltari worked in the Finlandia press agency and in the Continuation War, he served in the State Information Bureau, as previously noted. He would recall that he wrote possibly as many as a thousand articles (a figure questioned by Eino Jutikkala, who claimed that Waltari about 200 articles for the State Information Bureau). As part of his propaganda activity, Waltari also wrote a number of books, of which two are chiefly still remembered: Totuus Virosta, Latviasta ja Liettuasta (The Truth about Estonia, Latvia and Lithuania) from 1941, and Neuvostovakoilun varjossa (Under the Shadow of Soviet Intelligence) of 1942. Writing books was not part of Waltari’s usual propaganda activity, which mostly consisted of writing articles for the Finnish press and also for foreign, chiefly German, newspapers. Waltari wrote both books (in Jutikkala’s opinion) on orders from above, possibly from the Prime Minister himself.

In the book The Truth about Estonia, Latvia and Lithuania (written under the pseudonym Nauticus), he accurately captures both the enthusiastic atmosphere prior to the Soviet occupation of the Baltic states and also the oppressive sense of hopelessness after it. The things described by Waltari are now common knowledge but accuracy and clarity of his account is remarkable seeing that many people at that time – not only writers, but also politicians and statesmen – harboured illusions about the Soviet Union.

In the Shadow of Soviet Intelligence accuses the Soviet embassy in Helsinki of being a centre of espionage and provocation, and proves that prior to World War II, the aim of all activity by the Soviet embassy was the creation of a Soviet Finland and its subsequent annexation by the Soviet Union. The book appeared in the middle of the Continuation War with the Soviet Union when the embassy was not in operation in Helsinki and at a time when Finland was fighting the Soviet Union not with military means but also propaganda. This is obvious from its fervent and impassioned style.

Before the war the Soviet embassy was located at No.21 Bulevardi, in an administrative building dating from Czarist days that also housed a Russian girls’ school. During World War I it was also the headquarters of the intelligence section of the Baltic Fleet, and for a short period after the war it was the headquarters of the Finnish State Police. The Soviet Embassy moved into the building in 1920, after the peace treaty was signed at Tartu.

Although it has been modernised, the building at Bulevardi 21, still does not have a particularly friendly feel. It houses several national institutions, such as the Data Protection Bureau, the Public Prosecutor’s office, etc.

Waltari describes in detail the successive Soviet ambassadors. Worth mentioning is Ivan Maisky (ambassador to Finland 1929-1932), whose main task had been to achieve a non-aggression pact with Finland (which he and his comrades privately referred to as an “aggression pact”). Maisky was a cultured diplomat, who was well-educated and a former Menshevik. He was able to make contacts at all levels of society and was therefore regarded by Waltari as the most dangerous of the Soviet diplomats to have served in Finland. A tragi-comic figure was Vladimir Derevyansky, a former iron-foundry worker from St Petersburg, who had utter faith in the reports by Finnish Communist agitators about how Finland was on the brink of revolution and how the entire nation could not wait to be part of the Soviet Union. He used to send such reports to Moscow, and in Waltari’s view they helped provoke the Winter War, because Stalin thought Finland would be easy prey.